Играта „Какво би станало“ винаги е интересна. Какво би станало, ако Хитлер беше нападнал Англия след Дюнкерк? Какво би станало, ако японците не бяха бомбардирали Пърл Харбър? Какво би станало, ако Гражданската война в САЩ никога не се бе случила? Какво би станало, ако Петата заповед, „Почитай баща си и майка си“, не бе съществувала?
Дали конвенционалните семейни връзки, които сме приели за даденост в западната цивилизация, биха се появили от друг източник?
Казано по друг начин, дали без Петата заповед в нашето национално подсъзнание, бихме заприличали повече на маймуни със своите малки?
Може би уважението към родителите е еволюирало естествено, защото човешкото биологично естество е направило младите да зависят от родителите си за по-дълго време? Вероятно такава благодарност в младите хора към техните родители е предизвикала появата на семейната структура автоматично?
Глупости! Ако щедростта винаги предизвикваше благодарност у получателите ѝ, то онези, които живеят на социални помощи биха съставлявали най-благодарния и патриотичен сегмент на американското общество. Както повечето хора с житейски опит знаят, твърде многото даване често предизвиква негодувание, а не благодарност. Тъй като е почти невъзможно да се отплатят подобаващо на родителите си, то най-естественото детско чувство е негодуванието.
Поради тази причина, много терапевти днес печелят изключително добре като просто изслушват пациенти, които обвиняват родителите си за своите провали. Още веднъж, само Петата заповед забранява подобно отношение; вместо това, тя изисква от нас доживотна лоялност към родителите.
Можем да анализираме този въпрос като изследваме как атеистичните режими, и най-вече комунистическите тиранични режими, почти винаги се противопоставят на всяко по-специално отношение между родител и дете. Съветска Русия се е специализирала в това да възпита децата в доносничене на своите родители. Героят на руският еквивалент на бой-скаутите, младите пионери, е бил младеж на име Павлик Морозов, чиито родители Сталин убива след като Павлик ги предава, че не са предали всичката семейна храна.
Тъжно е, но в ранните дни на Израел, когато социализма води пред юдаизма, паравоенната организация Хагана изисква от младите си последователи да предават родителите си, които симпатизират на Палмек, конкурентната защитна групировка. Студентите завършили Московския революционен университет Лумумба са били инструктирани да убият единият от родителите при завръщането си в Африка след завършване на тяхната индоктринация. Това е било доказателство, че са „добри комунисти“. Да, колкото по-далеко отиваме към лявата страна на идеологията, толкова по некомфортни ставаме със схващането, че детето дължи уникална лоялност на своите родители, както и към идеята, че човек обича децата си повече от всеки друг.
Ето защо данъкът върху наследството е по-популярен в по-малко религиозните общества. Без Петата заповед изглежда неморално родители и деца да имат специална връзка, която изисква посвещение и грижа дори отвъд смъртта.
Какво би станало, ако нямаше Пета заповед? Ами при всички случаи нямаше да има семейства, няма да има здрава западна цивилизация и нямаше да има Америка. Вероятно страданията, през които минават някои култури, частично се дължат на факта, че думите „Почиташ баща си и майка си“ никога не са се пропили в тяхното социално ДНК.
В първите дни на годината ми се пише за способността, която често пренебрегваме – умереността. Какво означава тя и защо занимава моето съзнание? Една бърза справка в речника ще ни подскаже, че умереността е мярка, въздържаност, трезвост и самообладание. Тя е благоразумие и скромност.
Днес живеем сред хора, които обичат да спорят и да изпадат в крайности. За тях много от темите и въпросите са „или – или”. Сякаш животът се състои само от два цвята – черно и бяло, и е лишен от други нюанси. Хора вечно живеещи в крайности, разрушаващи всичко добро около себе си.
Българският поет Кирил Христов го е казал много добре: „Има една велика способност, без която и най-големите таланти не чинат нищо: тая способност се казва ‘чувство за мярка’”.
Умереността е богатство и достойнство. Нейният антоним е крайността. Крайността във всичко е недостатък. Трябва да се знае, че което е прекомерно, не е полезно, а излишното вреди. Тези, които имат чувство за мяра няма да бъдат посрамени. Латвийците имат своята поговорка „Прекалено опънатият лък се къса”, а нашият български еквивалент е „Големият залък засяда в гърлото”.
Като учител по природни науки често давах за пример на моите ученици случаят с лекарството. Когато то е в повече се превръща в отрова. А какво да кажем за най-хубаво ухаещия парфюм, когато е в повече? Не се ли превръща в аромат, който отблъсква? Вземете за пример и нашето здраве. Какво означава човек да е здрав? Не означава ли да живееш в хармония със себе си и с останалите? Болестите идват тогава, когато сме загубили баланса в себе си. Умереността е съюзник на природата и нашето здраве.
И все пак има ли неща, в които да бъдем неумерени? Да, има и това са учението и щедростта. Ето защо искам да пожелая на всички нас през Новата година да се стремим към умереност в живота си като знаем, че е богатство. Да бъдем неумерени в придобиване на нови знания, които ще ни променят към добро. Да бъдем неумерени в щедростта, в желанието да даваме или подкрепяме повече от очакваното и необходимото.
Наскоро попитах женена двойка, която има три деца, които все-още не бяха тийнейджъри, „Кои са най-важните хора във вашето семейство?” Като всички добри майки и бащи от това смело, ново хилядолетие, те отговориха, „Нашите Деца!” „Защо?”, попитах аз. „ Кое е това, което придава този статут на вашите деца?” И като всички добри родители от това смело, ново хилядолетие, те не можеха да отговорят на въпроса, освен да се позоват на своите емоции.
И така, аз отговорих на въпроса вместо тях: „Няма разумен аргумент, който да придаде на нашите деца този статут.”
Продължих посочвайки им, че много, ако не и повечето от проблемите, които имат с децата си – типичните проблеми в наши дни – са в резултат от това, че се отнасят към децата си така сякаш бракът и семейството им съществуват заради децата им, което всъщност е обратното. Децата и бракът им съществуват и процъфтяват, защото са създали стабилно семейство.
Нещо повече, без тях децата им нямаше да се хранят добре, така както го правят в момента; нямаше да имат хубавите дрехи, които носят на себе си; нямаше да живеят в прекрасния дом, в който се намират сега; нямаше да се радват на невероятните ваканции и т.н. Вместо живот, който е относително безгрижен (въпреки драмите, които те от време на време си измислят), децата им щяха да живеят живот изпълнен с тревоги и липси.
Този въпрос удря точно в сърцето на проблема. Хората на моята възраст знаят много добре, че това е сърцевината на проблема, защото когато ние бяхме деца, ни беше кристално ясно, че родителите ни са най-важните хора в семействата ни. И това, точно това, е причината да уважаваме родителите си, и точно това, е причината да почитаме възрастните по принцип. Едно време в Америка децата бяха второкласни граждани, което беше в тяхна полза.
Беше ни също така ясно, говоря разбира се по принцип, че бракът на родителите ни беше по-важен за тях от отношенията им с нас. Ето защо, не спяхме в леглото им, нито прекъсвахме разговорите им. Семейната вечеря у дома се считаше за по-важна от домашната ни работа след училище. Мама и татко говореха повече, много повече един с друг, отколкото с нас. Поради липса на идолизиране на децата, ние съзрявахме по-рано, и много по-успешно от следващите поколения.
Най-важният човек в армията е генерала. Най-важният човек в една корпорация е изпълнителният директор. Най-важният човек в една учебна стая е учителят. А най-важните хора в семейството са родителите.
Най-важното нещо за децата е да се подготвят за отговорни членове на обществото. Основната цел не трябва да бъде отглеждането на отличник, който се отличава в три спорта, спечелил си място в олимпийския отбор по плуване превърнал се в известен мозъчен хирург. Основната цел да се отгледа дете е общността и културата да бъдат укрепени.
„Нашето дете е най-важният човек в семейство ни“ е първата стъпка към отглеждането на дете, което расте с убеждението, че всички са му длъжни.
Вие не искате това. Вашето дете няма нужда от това. И Америка също.
През 80те години на миналия век една от най-големите високотехнологични американски компании IBM изпада в дълбока управленческа криза, която засяга всяко ниво от йерархията на компанията. Измежду управленския екип цари култура на самодоволство и елитизъм. Компанията е заразена от синдрома всички сме привилегировани, но някои от нас повече, синдром удивително напомнящ на лозунга на Джордж Оруел в произведението му „Фермата на животните”– “всички са равни, но някои са по-равни от другите”. Няма екипна работа, само язвителни войни между отделни групи. Няма загриженост за клиента. През 1993 борда на директорите кани бившия вицепрезидент на American Express Луи Герстнер да оглави компанията. В началото Герстнер отказва, но после се съгласява. Самият той не помни защо го е направил. Компанията е в разруха, но през 2002 в годината на своето пенсиониране, акциите на IBM са скочили 800%, а компанията е номер едно в света в сферата на IT услугите, хардуер, софтуер и компютърни чипове. Как го е направил?
Първоначално, Герстнер отваря каналите за комуникация по всички нива на йерархията. Шест дена след идването си той изпраща писмо до всеки работник в IBM относно лична среща и разговор по отношение на това, как могат заедно да укрепят компанията. С други думи, Герстнер атакува елитизма! Дотогава цялата култура на компанията се върти около това, какъв престиж притежаваш вътре в нея. Разпуска мениджърския съвет, в чиито ръце е съсредоточена цялата власт на компанията и често търси експертност извън висшите еталони на компанията. След това укрепва екипната работа. Уволнява хората въвлечени в интриги и награждава онези работници, които помагат на колегите си. Спира възнагражденията на отделните екипи и награждава за цялостно изпълнение на работата. Най-накрая Герстнер се фокусира върху клиента. Дотогава клиентите се чувстват предадени и гневни. IBM толкова се е съсредоточила в себе си, че вече не служи на нуждите на своите клиенти. Днес IBM в качеството си на лидер продължава да задава насоките в IT сектора. Какво обаче е общото между IBM и съвременното училище?
Училищната институция макар и под опеката на държавата не може да избяга от последствията на свободния пазар. За съжаление тя е изпаднала точно в ситуацията на криза както при IBM преди нейното преодоляване. Има огромна дупка между мениджърския, елитистки екип на учителите и крайните потребители – учениците и техните родители. Бавно и неусетно културата на училището е изоставило главната идея за своето съществуване, а именно образованието, и се е съсредоточило върху това, какъв престиж притежаваш вътре в институцията. Може би затова спомага и фалшивата идея, че образованието не е реален пазарен продукт и днес училището е възприело културата на елитизма. В него действат две враждуващи фракции – тази на елита учители и на плебеите ученици. Крайните потребители или истинските клиенти на тази институция – родителите, са изцяло пренебрегнати. Време е за (поредната) реформа в образованието. Истинска реформа, която да започне от културата на елитизма между учителите. Елитизмът в училището стои върху идеята за превъзходството на интелекта. Той е производност на академичния елитизъм, който е идеологическа вяра, че само тези, които са били студенти в най-престижните университети са способни да постигнат богатство и власт. Това фалшиво убеждение за превъзходство на интелекта кара голяма част от учителите да се държат грубо и арогантно с учениците. Това ежедневно води до ескалация на взаимоотношенията и незачитане на авторитета на учителите от страна на учениците. Затова първото нещо, което трябва да се направи е да премахне елитизмът между учителите; да се възстанови културата на разбирателство и доверие между учители и ученици; да се превърне училището в единен организъм на сътрудничество и доверие. Интриганството е вторият проблемен фактор, който спъва училищната институция. Не може да има екипна работа нито между учителския колектив, нито между учители и ученици при наличието на вътрешни интриги, чиято цел е да разрушава единността. Няма значение, какви нови технологии или новаторски образователни подходи се въвеждат. Докато има интриги и разделение в организацията, истинското образование е невъзможно. Затова следващата важна стъпка е да се премахнат или поне ограничат интригантите. Като оставим настрана интелектуалния елитизъм и интригите друго огромно препятствие в съвременното образование е кризата на смисъл. Учениците не намират смисъл в това, което правят. За огромната част от тях училището е загуба на време. Учителския елитизъм има способността да гледа с пренебрежение на необразованите, но няма силата да ги промени, защото е неспособен да им даде смисъл. И тук следващата стъпка трябва да бъде насочена към обучение на самите учители отвъд чисто техническите умения за преподаване и да изгради умения за осмисляне на учебния процес при учениците. Не на последно място училището отдавна е изгубило представата за своите истински клиенти, а именно родителите. Според едно допитване проведено през 2014г. относно връзката между учители и родители в американските обществени училища се оказва, че 66% от родителите се оплакват, че учителите не ги държат информирани за случващото се в класната стая, докато в същото време учителите твърдят, че родителите не се интересуват от това.1 Ето защо трябва да се помисли върху регулярната информираност на родителите по отношение на техните деца. Родителите, които са поверили децата си на образователната институция са истинските клиенти. Те са тези, чиито изисквания трябва да бъдат удовлетворени и в същото време образовани и информирани за очакванията и стандартите на образованието в училище.
Елитизмът води до замяна на образованието с търсене на престиж и води до отдалечаването от крайните потребители – ученици и родители. И може би накрая трябва да спрем да се чудим, защо учениците не намират смисъл да ходят на училище. Просто е. Няма кой да им го даде.
1Matthew A. Kraft and Rodd Rogers, “The underutilized Potential of Teacher-to-Parent Communication: Evidence from a Field Experiment”, October 2014
В планинската област Лейк Дистрикт на северозападна Англия се намира Доув Котидж, малка семпла къща разположена на края на селцето Грасмиър. Доув Котидж е известна като дом на видния романтически поет Уилям Уърдсуърт, който заедно със Самюъл Колридж поставя началото на Романтическата епоха в английската литература през 1798г. Влизайки обаче през вратата на богато декорирания кабинет за рисуване, посетителят на това известно място се натъква на нещо, колкото интересно, толкова и необичайно. Точно на срещуположната стена има идентична врата. Врата, която е фалшива и не води до никъде. Причината?
Светът, в който живеем е изящно подреден. Самият факт, че може да бъде изучаван математически и научно идва от този ред. Нашият ум така е настроен, че разпознава симетрията и хармонията в света. Има обаче един интересен факт – външният, видим свят винаги съответства на вътрешния свят на човека. Ако външният свят е подреден, то и умът на човек е подреден, затова и отразявайки реда на физическия свят, умът ни е способен да мисли логически и последователно.
Има интересен резонанс между вътрешния ред на ума и външния ред на света около нас. Когато са в хармония един с друг ние я усещаме; когато са в дисхармония, ние усещаме дисонанса. Когато човек е в ситуация, когато редът или симетрията са явни, то реакцията му към тях ще зависи от вътрешното му чувство за ред или от неговата липса. Например, ако пътувате с влак и сте осъзнати за ритъма на шума на колелата, то реакцията ви към този шум ще зависи от вашия вътрешен ритъм по това време. Ако сте спокойни, ако пътувате към някоя желана и приятна дестинация, то шума на колелата ще ви се стори приятен, дори музикален. Ако обаче вътрешно сте притеснени и мислите ви, и емоциите ви са в смут, то звукът на колелата ще ви стори ужасно нетърпим.
Ако човек влезе у дома в спокойно настроение след един добър и продуктивен ден и забележи, че даден детайл от мебелировката не е на мястото си – един от столовете около масата, не стои точно както останалите – най-вероятно ще се приближи и ще го оправи. Вътрешният му ред търси да бъде отразен във външния свят. Ако същия човек влезе у дома разочарован след един ужасен ден и намери всичко както трябва да бъде в една съвършена подредба, той най-вероятно ще ритне същите тези столове и ще ги изкара извън техния ред. Отново, неговия вътрешен хаос ще търси отражение във външния свят. Този хаос може да се предаде не само на мебелировката, но и на най-близките хора около нас.
Това разбиране за вътрешния и външен ред се отнася не само за отделни личности, но и за цели поколения. Ако искаме да разберем съзнанието на едно поколение или общество, то трябва да изследваме неговата външна изява най-вече в изкуството му. Ако изкуството е външен, видим израз на ума и сърцето на един артист, то изкуството на едно цяло общество е отражение на неговото колективно ум и сърце.
Изследвайки развитието на изкуството в Западната култура за изминалите пет века, ще забележим нещо забележително. Във всяка форма на изкуство има движение от ред към безредие. Музиката, например, в Бароковият период се характеризира с високо структуриран стил, педантичен в преследване на ритъма и математическите модели. Последвалия го Класически период има по-свободен стил, но структурата остава от първостепенна важност. Романтизмът позволява повече свобода, но правилата на формите и стила продължават да бъдат спазвани. Колкото повече приближаваме към съвремието, толкова повече откриваме отхвърлянето на подредената структура – импресионистите изоставят наложените ограничения и произвеждат атонална музика. Днес е напълно приемливо да се пише и изпълнява музика без каквито и да е правила. Често музика вече се композира на мобилни телефони, а друг „композитор“ затваря котка върху клавиатурата на пиано и се опитва да я убоде с игла. Докато животното се опитва да избяга, натиска хаотично клавишите, а публиката „дълбоко размишлява“ над издадените звуци.
Същият упадък наблюдаваме и в рисуването. Имало е време, когато рисуването на купа с плодове е изглеждало като купа с плодове! Рисуването преди няколко века е било изцяло представително. Умението на художника е било в това да нарисува реалистично дадения предмет и всеки наблюдател е можел да каже с увереност, какво има на картината. Днес рисуването често изоставя правила и ограничения и пресъздава субективното схващане на художника, което обикновено е тотална дисхармония. Галериите са пълни с „творби“, които преди два или три века биха били приписани на умопобъркани хора.
Същият модел се наблюдава и при развитието на други изкуства. Английската поезия, например, преди 400 години е била писана според стриктни правила за ритъм и стихотворна стъпка. Различните форми на поезия са се дефинирали според техните модели – сонетът е бил особена форма на поезия и всички сонети са следвали неговата класическа форма. Цялата поезия е съблюдавала правила. Съвременната поезия е изоставила всякакви правила и ограничения – тя може да има различна дължина на изречения и строфи, може да няма главни букви и да не следва какъвто и да е ритъм.
Архитектурата не е изключение. Сега вече можете да разберете, защо в Доув Котидж има поставена фалшива симетрична врата. Защото по времето, в което Доув Котидж е строена, е било немислимо да се декорира стая асиметрично! Ако има врата на едната стена, то задължително трябва да има друга съответстваща и балансираща врата на другата стена. Всеки обитател на тази стая по онова време би се чувствал некомфортно и притеснено в един асиметричен декор. Днес асиметрията в дизайна е навсякъде. Съвременното око дори намира симетричния дизайн за скучен и отегчителен. Навсякъде днес може да намерите стени боядисани в различни цветове, криви ъгли и небалансирани фрагменти. Съвременна психика се чувства удобно в една неподредена среда.
Ако изкуството е отражение на колективния ум или култура на едно общество, то тогава можем със сигурност да заключим, че вкусът за симетрия и подреденост идва от вътрешното усещане за тези качества, и лошия вкус, или поне приемането на дисхармонията и хаоса са в следствие на упадъка на това вътрешно усещане за ред.
Какво обаче е общото между липсата на подреденост на ума и съвременното образование?
Освен този основен ред на хармония и симетрия, обаче, съществува и ред, в който частите са така подредени, че да могат да функционират заедно и да имат смисъл. Целта на организирането на отделните компоненти е да поддържат подходяща връзка между тях, така че всяка да изпълнява своята роля безупречно. Добър пример за това е редът в библиотека, която е индексирана. Индексът съдържа в себе си реда в библиотеката и прави всяка книга достъпна. Индексът е ключа към успешното функциониране на библиотеката. Без него всички книги са безполезни. Системата изисква всички книги да бъдат подредено правилно и индексът отразява този ред. Ако една библиотека е индексирана, то колкото повече книги има, толкова по-добре, но, ако индекса липсва, колкото повече са книгите, толкова по-зле, толкова по-голям хаос. Без индекс, който да даде на потребителя способността да намери определена книга, то просто големия брой книги се превръща в негов голям проблем.
Точно това се случва в ума на човека – колкото по подреден е даден ум, толкова повече фактите имат смисъл и значение за него. Тоест подреденият ум на ученика придава смисъл на голите факти и ги кара да работят в негова полза.
За никого не е тайна упадъкът на образованието днес. Държавните институции наливат милиони левове годишно в образованието, но вместо да се подобрява, то се влошава от ден на ден повече както и показаха последните резултати на PISA. Защо? Защото образованието не е изолирано събитие в живота на децата. Защото образователните резултати са директно свързани с подредеността на детския ум; с умението на учениците да изградят способност да мислят, анализират и изграждат перспектива. Тези способности да мислят, анализират и да изграждат перспектива пред себе си идват от четенето. Найл Поустмън в книгата си Amusing Ourselves to Death: Public Discourse in the Age of Show Business казва, че от времето на Еразъм през шестнадесети век до времето на Елизабет Айнщайн през двадесети век почти всеки учен се е занимавал с въпроса какво предизвиква четенето в човешкия ум, и е стигал до заключението, че процесът насърчава способността да се разсъждава, наричана още „аналитичен мениджмънт на знанието“. Целта на това образование е да произведе ученик с умствена дисциплина и способност да прочете дадена книга в дълбочина, да напише проницателно есе върху нея, да може да я представи на лекция и да защити съдържанието ѝ в дебат и най-вече да е способен да оцени книгата в светлината на християнския светоглед. За да се случи всичко това обаче е нужна предпоставката на подреденост на детския ум и вътрешното му усещане за ред, хармония и симетрия.
Образованието днес запада прогресивно в следствие на загубата на подредеността на ученическия ум. Причината не е в качеството на учебният материал. Причината е, че ученикът не вижда смисъл да изучава този материал. За него и за родителите му образованието е безсмислено губене на време. Образованието е хаос, който отразява хаоса в ума на ученика. Ученическият ум е неспособен да подреди логически цялата информация, която му се преподава в училище. Училището и образователните институции всяка година отделят милиони левове, за да внесат повече и повече информация и факти в ума на ученика без какъвто и да индекс, който може да им предаде смисъл и подреденост. Ето защо изведнъж се изправяме пред парадокса, че колкото повече информация и факти се предлагат на учениците, толкова повече те оглупяват! За един недисциплиниран, неорганизиран ум е по-добре да съществува с по-малко факти и информация, защото има по-голяма вероятност те да са на негово разположение в безпорядъка в главата му именно, заради тяхното ограничено количество. Човек, който желае да знае много, на първо място, задължително трябва да развие структурирано и подредено мислене.
Ако образователното министерство, родители и учители наистина имат желание да подобрят образованието, то те трябва да се съсредоточат върху изграждането на един подреден ум в главата на ученика. Подаването на повече информация, факти, предмети и всякакви други образователни дейности без смисъл, без индекс и логически ред само влошават вече безнадеждното положение на българското образование.
А на въпроса, как се развива подобно подредено мислене в умовете на децата, ще отговоря в друга статия. Междувременно, силно ви препоръчвам да си набавите моята книга Вечните принципи зад успешното дете – как да възпитаме отговорно и предприемчиво дете. Тази книга ще ви даде информация, която няма да намерите в нито една друга книга за житейския път на вашите деца – думи изречени многократно от нейните читатели. Вашите деца са единственото ви истинско богатство. Не го пропилявайте. Действайте докато е време.
Общоприето е, че ранните християни са възприели 25 Декември като ден на рождението на Христос, за да се нагодят към езическото празнуване на зимното слънцестоене. Някои вярват, че този факт подрива християнството. Според професор Уйлям Тай обаче този „факт“ в действителност може да се окаже мит. Базирайки се на обширно изследване Тай твърди, че датата 25 декември „възниква изцяло от усилията на ранните католически християни, които са търсели да установят историческата дата на Христовата смърт.“ Той също достига до там, да твърди, че езическото пиршество на 25 декември за „Рождението на непобедимото слънце… е бил сигурен опит да се създаде езическа алтернатива за дата, която вече е била значима за католическите християни.“ Тай обяснява…. Според юдейската традиция по времето на Христос е имало вярване, което се е наричало „неделима възраст“ – вярване според, което пророците са умирали в същия ден на тяхното зачатие или раждане. Ранните християни са хвърлили много енергия, за да определят точната дата на Христовата смърт. Използвайки исторически източници, християните през първи или втори век са се спрели на 25 март като дата на Христовото разпятие. Скоро след това 25 март се възприема и като дата на Христовото зачеване. Прибавяйки девет месеца – стандартното време за една бременност – към 25 март и християните идват до 25 декември като дата на Христовото рождение. Не се знае точно, кога християните започват официално да празнуват 25 декември. Това което се знае обаче е, че датата 25 декември е „нямала никакво религиозно значение в римския езически, фестивален календар преди времето на Аврелиан (римски император от 270-275), нито култът към слънцето е имал „видна роля в Рим преди него.“ Според Тай Аврелиан е възнамерявал новият празник „да бъде символ на очакваното прераждане,’ или вечното подмладяване на Римската империя… и ако това се съчетава с християнското празнуване, още по-добре.“ Както Тай посочва, популярната вече идея, че християните са дублирали езическия празник, води началото си от Пол Ърнст Жаблонски (1693-1757), който се противопоставя на различните предполагаеми идеи за превръщане на християнството в езичество. Разбира се, за християните, наистина няма значение, дали са взели 25 декември от езичниците или обратното. Християнската вяра не стои и не зависи от този детайл. Въпреки всичко обаче е ценно за всички нас да отделим повече внимание на митовете – такива като този за езическия произход на Рождество – които постоянно се повтарят без да бъдат изследвани.
Един стар анекдот разказва за един чукча, който отива на екскурзия в Африка. Завръщайки се в Чукотка, цялото село се насъбрали около него и започнали да го разпитват:
-Я кажи сега какво видя на тази екскурзия?
-Ами жираф – отговорило чукчито.
Другите смаяни се огледали и попитали:
-Кво е тва бе?
-Вижда ли ли сте лос?
-Е виждали сме – отговорили те.
-Е то е същото, обаче е по-високо.
-Друго кво видя – попитал един чукча?
-Ами зебра.
-Е кво е тва – пак всички смаяни попитали?
-Е, виждали ли сте лос?
-Да!
-Е то е същото само, че е с различни шарки.
-Е добре де кажи нещо по-интересно дето си видял – провикнал се един.
-Видях и змия.
Тука вече всички започнали да се споглеждат и да се чудят кво е пък това сега.
-И какво представлява змията – попитал един?
-Е, виждали ли сте лос?
-Е, да бе да.
-Е, то е същото, само че няма нищо общо.
За мнозина родители, ако не и за всички, едно от главните притеснения относно техните деца е тяхната социализация. Дали детето ще има приятели, дали ще се научи да общува с тях, дали ще умее да говори, и т.н. Виждал съм често, в опит да покажат, колко тяхното дете е социализирано, родителите да се хвалят, как детето им играе с всички деца пред блока и колко много приятели има. Затова и първия въпрос, който родители задават, когато чуят за алтернативна форма на образование е, „А как ще се социализира детето?“
Всъщност това за което в действителност родителите се притесняват не е социализация. Това са социални умения. Умение да се сприятеляваш, умение да преговаряш, умение водиш разговор, умение да говориш пред група, и т.н. Това са умения, които се учат цял живот и чиито основа се поставя в семейството на детето. Затова написах книгата „ВЕЧНИТЕ ПРИНЦИПИ ЗАД УСПЕШНОТО ДЕТЕ„, която дава способност на родителите да възпитат и да поставят основата на тези критични умения за живота на децата си вътре в техните семейства. Да очакваш да развиеш социални умения в детето си като го събереш с още 10 или 20 деца е като да очакваш детето ти да се научи да чете и пише като го събереш с група неграмотни хора.
Ако това са умения тогава, какво е социализацията и как се постига? Социализацията е приобщаване в група. И това приобщаване се случва на етична основа и няма нищо общо със социалните умения. Детето за да се приобщи към дадена група, трябва да изостави етичните си норми и да възприеме тези на групата. Социализацията е уеднаквяване на морала на детето с този на групата. Ако детето не го направи, то автоматично се превръща в аутсайдер, в загубеняк.
Процесът на социализация или уеднаквяването на морала се случва по различен начин в различните култури. Две са познатите култури на света – култура на срам и култура на вина в зависимост, която характеристика преобладава в обществото.
В културата на вината, най-голямата ценност е справедливостта. С други думи, да направиш правилното нещо, защото е правилно. В културата на срама, най-голямата ценност е честта. В културата на срама, моралът функционира чрез това, какво другите очакват от теб. Срамът е чувството на позор, когато останалите открият, какво си направил. От друга страна, вината няма нищо общо с мнението на другите, но само с гласът на съвестта. Тоест културите на срама са ориентирани към групата, към тълпата, докато тези на вината са ориентирани към вътрешния глас на човека.
Това има огромни последствия за живота на човек. Този който е засрамен, всъщност е унижаван, белязан. Единствения начин да избегнеш срама е да избягаш и да заживееш някъде другаде или да се самоубиеш. От друга страна, културата на вината поставя огромна пропаст между извършителят и действието, между грешникът и греха. За това в тези култури винаги има възможност да съжалиш за стореното, да се покаеш и да простиш. Твоето действие в бъдещето може да изкупи това, което си сторил в миналото.
Родителите тръгвайки с правилното желание да осигурят процес на придобиване на социални умения за децата си, които да ги подготвят за живота на възрастните, в крайна сметка завършват в процес на социализация. Точно това се случва с огромното мнозинство деца в детските градини и училища. Там има изключително развита култура на срам. Детето става ориентирано към тълпата. Ако то не изостави морала си, то е дамгосано, белязано за цял живот. То е аутсайдер. Единствения начин да оцелее в подобна среда е да се обезличи, да се слее с тълпата и да приеме нейната ценностна система.
Културата на вината е култура на свободата. Културата на срама е култура на конформизъм и социален контрол.
И следващия път когато пратите детето си сред тълпата, за да придобие социални умения, да знаете, че е същото като социализацията само, че няма нищо общо.
Ако искате да изградите силен характер във вашето дете и да му дадете истински социални умения за реалния живот, купете книгата ВЕЧНИТЕ ПРИНЦИПИ ЗАД УСПЕШНОТО ДЕТЕ!
Свобода и бъдеще 