Свобода и бъдеще

Да променим културата

Бащите-основатели: контрабандисти, укриващи данъци и държавни изменници?

От Ричард Майбъри
pine treeПо време на патриотичните празници, новинарските медии възхваляват Бащите-основатели. Но рядко някой споменава някои важни факти за тях: това, че са били контрабандисти, укриващи данъци и държавни изменници.
Това не само е важно, но и похвално; то произвежда най-развитата цивилизация позната някога.
Често се казва, че революцията е започнала в 1775 при битката на Лексингтън. Истината е, че тя започва през 16ти век, когато първите колонизатори започват да пътуват до Новия Свят. Помислете за трудностите, които тези хора са срещали. Изоставяйки своите роднини и приятели, те се качват на борда на малки пробити лодки като Mayflower, която е била дълга колкото шест автомобила, за да прекарат месеци кръстосвайки 3000 мили в бурния океан.
Много от тези малки, примитивни съдове потъват, но колкото годините минават, толкова повече колонизатори рискуват живота си, за да предприемат пътуването. В The Ohford History of the Amercan People, историка Самуел Елиот Морисън разказва:
Готлиб Митълбергер, който идва във Филаделфия в 1750, описва страданията по време на пътуването си: лоша вода за пиене и разлагащо се солено месо, изключителна жега и пренаселеност, въшки толкова на гъсто, че можеш да ги изстържеш от тялото си, море толкова бурно, че люковете са заковани, а всеки повръща в отвратителния въздух; пътниците се предават пред дизентерия, скорбут, тиф, язви, гангрени и гниене в устата. Децата под седем години, казва той, рядко преживяват пътуването, а в неговия кораб не по-малко от тридесет и две умират. Един кораб превозващ 400 германци тръгнал от Ротердам през август 1738, губи капитана си и три четвърти от пътниците, преди да заседне на остров Блок след 4-месечно пътуване.
Защо? Какво в Европа би било толкова ужасно, че разумни хора биха рискували своят и живота на децата си, за да избягат от него?
Социализъм. Не се е наричало социализъм в онези дни, но точно това е било – неограничен държавен контрол и облагане с данъци на всичко и всекиго. Нямало е свободен пазар и предприемчивост. Без значение, колко честен и трудолюбив е бил човек, това не му е носело никакво добро, освен, ако не е бил в едно легло с държавата.
От отчаяние мнозина се разбунтуват. Избягват контрола и данъците създавайки сива икономика. В „Корените на капитализма„, историка Джон Ченбърлейн пише следното във Франция:
Например, нужни са повече от две хиляди страници, за да се отпечатат правилата създадени за текстилната индустрия между 1666 и 1730. Тъкачите е трябвало да преговарят с държавата четири години, за да се снабдят с разрешително да втъкат „черна основа“ в платовете си. Ефекта от регулациите води до замръзване на френската текстилна продукция до едно ниво въпреки, че контрабандата и избягването на производствените регулации облекчават ситуацията до някъде. Нарушаването на правилата често водят до ужасни наказания: за нарушаването на законите регулиращи моделите на щампите върху платовете, около 16000 човека са били екзекутирани или убити във въоръжени сблъсъци с държавни служители.
Америка е била необятна, неизследвана пустиня извън обсега на политици и данъчни. Привидно е била под контрола на Европейските правителства, но всеки е знаел, че е била твърде голяма и твърде далече, за да бъдат наложени каквито и да са закони.
Накратко, Америка е била огромна сива икономика. Тук търговията е била свободна и предприемачеството неограничено. Данъците толкова често са били избягвани, че на практика е нямало никакви; човек е можел да задържи всичко, което е спечелил. Можел е да спести и инвестира и евентуално да започне свой процъфтяващ бизнес или ферма, които ще осигурят работа за следващата вълна имигранти.
Населена с непокорни, индивидуалистични контрабандисти и хора укриващи данъци, Америка бързо става най-проспериращото място на земята.
Може да сте виждали снимки на флаг с изобразено на него борово дърво украсяващ американските военни кораби по време на Революцията. Защо колонизаторите биха поставили борово дърво върху своя боен флаг?
Държавата издава закон забраняващ на колонизаторите да секат високи и прави дървета; тези дървета е трябвало да бъдат запазени за мачти на бойните кораби. Това е означавало, че най-добрите, най-ценните дървета върху частната земя на човек са били конфискувани в полза на държавата.
Когато държавния служител е идвал да избере и маркира най-добрите дървета, колонизатора го е следвал. Тези служители са били високо квалифицирани експерти, добри в избирането на най-добрите дървета за военните кораби, корабите които постоянно са преследвали корабите на контрабандистите.
Когато държавните дървосекачи са идвали да съберат белязаните дървета откриват, че дърветата вече са отрязани и продадени за употреба на корабите на контрабандистите.
Един от тези кораби е бил The Liberty притежаван от Джон Ханкок. Ханкок е бил успешен търговец познат в колониите като „Принцът на контрабандистите.“ Репутацията му спечелва честта да бъде първия подписал Декларацията за независимост.
За нещастие, както историята за боровото дърво илюстрира, Америка не остава извън обсега на държавна намеса. С увеличението на богатството на колонизаторите политиците започват да правят повече и повече усилия да откраднат – „да обложат с данък“ – това богатство. Повече и повече бюрократи и войници биват изпратени в колониите да наложат закони и да спрат сивата икономика.
Реакцията на колонизаторите е била драматична. Небезизвестния данъчен печат, например е бил посрещнат с въоръжен бунт; данъчните служители са били поляти с катран и оваляни в перушина, процедура, която обикновено е завършвала със смърт. Когато Джон Ханкок е бил арестуван, народа се разбунтува и държавните служители едвам отървават кожата си.
Това ни води до едно от най-важните, но забравени събития в Американската история. В своя анализ на Революцията от 1818, Джон Адамс говори за него като пита,
Но какво имаме предвид под Американска Революция? Имаме предвид Американската война? Революцията започна преди войната. Революцията беше в умовете и сърцата на народа, една промяна в религиозните им схващания за техните задължения.
Ключовата дума тук е религиозни. В анализа на Адамс, той говори за една проповед на Преподобния Джонатан Мею на 30 януари, 1750, която е била „прочетена от всеки“ и е критичен фактор водещ до революцията.
В тази проповед Мею твърди, че има един по-висш закон от всеки държавен закон. Хората, казва той, са длъжни да се покоряват на държавния закон само, когато той е в съгласие с по-висшия закон. Наистина, казва той, ако държавата наруши по-висшия закон, „ние сме длъжни да отхвърлим нашата васална зависимост“ и „да се съпротивляваме.“
Какъв е бил този по-висш закон? Древното общо право, което повечето колонизатори са разбирали и вярно са му се подчинявали, а са се присмивали и игнорирали законите и данъците наложени от политиците.
Общото право възниква от два основни принципа: 1) направи всичко, което си обещал да направиш и 2) не посягай на други хора и тяхното имущество. Това са двата принципа, по които всички главни религии и философии се съгласяват. Всяка от тях ги изразява по малко по-различен начин, но всички се съгласяват върху тези два закона, дори и да нямат допирни точки в други неща.
Тези два закона са източника на всички наши основни забрани срещу кражбата, измамата, убийството, изнасилването и т.н. „Направи всичко, което си обещал да направиш“ е в основата на договорното право; „Не посягай на други хора и тяхното имущество“ е в основата на криминалното и наказателното право.
Общото право е било закона, към който американските колонизатори са били посветени и това е бил закона, който политиците и бюрократите са нарушавали – те са посягали. Така че колонизаторите отхвърлят правителството си; те извършват държавна измяна.
Това е била цялата американска революция – държавна измяна. И тази държавна измяна е била считана за морална, етична, и праведна във всичко. Тя идва директно от общото право, която е било базирано на религиозната вяра на хората. Великия учен юрист Сър Уйлям Блякстоун пише, „Този естествен закон, бивайки връстник на човечеството и продиктуван от самия Бог е, разбира се, по-превъзходен в покорство от всеки друг… нито един човешки закон няма валидност, ако е в противоречие с този.“
Противно на това, което често четем, Американците не са воювали срещу Британците. Американците са били Британци. Войната избухва в Лексингтън през април 1775, петнадесет месеца преди обявяването на независимостта. Ето защо, през първите петнадесет месеца на войната, Америка все още е била част от Британия и Американците все още са били Англичани воювайки срещу собственото си правителство. Както мнозина памфлети и речи обясняват, те са воювали „за правата на Англичаните!“
Те са налагали по-висшия закон. Този вечен и непроменим закон казва, че политиците и бюрократите са човешки същества както всеки друг и тя нямат специални права или привилегии; те не могат да посягат на другите. „Всички хора са създадени равни,“ пише Томас Джеферсън.
И така, най-важния и похвален факт за основателите, който рядко се дискутира е, че те са вярвали в един по-висш закон от всеки закон на което и да е правителство и те са направили нещо по въпроса. Те са избягвали данъците и регулациите на държавата. Изнасяли са речи, писали са памфлети информирайки другите и така са съборили своето правителство установявайки едно ново по-близко в съгласие с по-висшия закон.
Високо развитата, просперираща цивилизация, на която се наслаждаваме сега е директен резултат от налагането от тяхна страна на по-висшия закон, и тази цивилизация ще продължи само, ако по-висшия закон се приложи отново и то скоро. Кажете го на останалите.
Превод: Явор Русинов

Голямата измама с Деня на благодарността

thanksgiv-dayОт Ричард Дж. Мейбъри

Всяка година по това време, децата в училищата из цяла Америка учат официалната версия за историята на Деня на благодарността, а вестниците, радиото. телевизията, и списанията отделят значително количество място и време за нея. Всичко е толкова цветно и очарователно.

Но също така е и много заблуждаващо. Официалната история няма нищо общо с това, което се е случило. Тя е измислица, варосана и направена по-приемлива колекция от полуистини, които отвличат вниманието от истинското значение на Деня на благодарността.
Официалната история разказва за Пилигримите качили се на борда на кораба Mayflower, които пристигайки в Америка се установяват в Плимутската колония през зимата на 1620-21. Тази първа зима е ужасна и половината от заселниците умират. Но оцелелите работят здраво и упорито и се учат на нови техники в земеделието от индианците. Жътвата на 1621 е изобилна. Пилигримите организират празненство и отдават благодарност на Бога. Те са благодарни за чудната, нова изобилна земя, която Той им е дал.
Официалната история заявява, че след това Пилигримите са заживели повече или по-малко щастливо завинаги като всяка година те повтарят първия ден на Благодарността. Други ранни колонии също имат трудни времена отначало, но скоро успяват и възприемат традицията всяка година да благодарят за тази нова, процъфтяваща земя наречена Америка.
Проблемът с тази официална история е, че жътвата на 1621 не е била изобилна, нито пък заселниците са били трудолюбиви и упорити. 1621 е била гладна година, а мнозина от заселниците са били мързеливи крадци.
В своята История на Плимутската колония управителя на колонията Уйлям Брадфор заявява, че заселниците са страдали от глад години наред, защото са отказвали да работят на полето. Вместо това са предпочитали да крадат храна. Той заявява, че колонията е била обладана от „корупция“ и „безпорядък и негодувание.“ Посевите са били нищожни, защото „повечето са били откраднати денем и нощем, преди дори да са станали ядливи.“
По време на жътвата на 1621 и 1622, „всички са напълнели гладните си търбуси,“ но само за кратко. Преобладаващото състояние през тези години не е било изобилието както твърди официалната история, но глад и смърт. Първият Ден на благодарността не бил толкова празник, колкото последното ястие на осъден човек.
Но в последващите години нещо се променя. Жътвата на 1623 е била различна. Изведнъж, „вместо глад сега Бог им даде изобилие,“ пише Брадфорд, „нещата явно се промениха за радост на мнозина, за което благославяха Бога.“ Впоследствие пише той, „между тях нямаше голяма нужда или глад от този ден нататък.“ Всъщност през 1624 година толкова много храна е произведена, че заселниците биха могли да изнасят царевица.
Какво се е случило? След оскъдната жътва на 1622, пише Брадфорд, „те започнали да мислят, как да увеличат добива.“ Поставили под въпрос формата на икономическата организация.
Тя изисквала „цялата печалба и облага придобити чрез търговия, трафик, превоз, работа, риболов и по какъвто и да е друг начин“ да бъде оставена в общият склад на колонията и „всички жители на колонията са трябвало да взимат месо, пиене, облекло и всяка друга провизия от общите запаси.“ Човек е трябвало да остави в общия склад всичко, което е можел и да вземе само това от което се е нуждаел.
Това „от всеки според възможностите, на всеки според нуждата“ е било ранна форма на социализъм и затова Пилигримите са гладували. Брадфорд пише, че „младите мъже, които са били най-способни и подходящи за работа и служба“ са се оплаквали, че са били насилвани да „прекарат времето и усилията си да работят за жените и децата на другите мъже.“ Също така, „силните или талантливите са нямало по-големи дажби на храна и дрехи от тези на слабите.“ Затова младите и силните са отказвали да работят и произведената храна никога не е била достатъчна.
За да поправи ситуацията, през 1623 Брадфорд изоставя социализма. Той раздава на всяко семейство парцел земя и им казва, че могат да задържат всичко, което са произвели или да го заменят както намерят за добре. С други думи, той заменя социализма с един свободен пазар и това е края на гладните времена.
Много ранни групи от заселници установяват социалистически щати навсякъде със същите ужасни резултати. В колонията Джеймстаун, установена в 1607, от всеки кораб, който пристига, по-малко от половината заселници оцеляват през техните първи 12 месеца на Американска земя. Повечето от работата се е вършила само от една-пета от мъжете, а останалите четири-пети са избирали да бъдат паразити. През зимата на 1609-10 наречена „Гладно време“ населението спада от 500 на 60. Тогава колонията в Джеймстаун е превърната в свободен пазар, а резултатите са били толкова драматични във всяка подробност, колкото и в Плимутската колония.
Превод: Явор Русинов
24.11.2016

Oбразование у дома, социализация и новото групово мислене

НЕ ТОЛКОВА СКРИТАТА ЦЕЛ НА ДЪРЖАВНОТО ОБРАЗОВАНИЕ00womenHit3

 

„А какво ще кажеш за социализацията “

Ние които образоваме децата си извън училищната система се сблъскваме с нескончаеми обвинения маскирани като загриженост, но най-учудващото и най-упоритото, от които – е въпроса за социализацията. С години се сблъсквам с един и същи въпрос на скептиците: Как децата ти ще бъдат общителни, ако ги държиш заключени по цял ден у дома? 

Малцината образовани у дома деца водещи живот на изолация, който този въпрос подразбира, изглежда не успокоява питащият. Има нещо, което децата би трябвало да получат при процеса на групово обучение – особено в големи, държавно финансирани училища – което ще им помогне да се интегрират в обществото като цяло.

Да се научиш да бъдеш малка част от голямата система

Наскоро говорих с една майка, която иска да си образова дъщерята у дома. Бащата на момичето се противи на идеята, защото настоява той, образованието у дома, ще провали в подготовката ѝ за „истинския свят.“ Намирам го за важно, че този мъж има военна кариера. Истинския свят, такъв какъвто той го познава, е организиран, стриктно контролиран и парализиран от бюрокрация – най-малкото в сравнение с много различния свят на доброволна обмяна и доброволен ред.

Ако целта ви за вашите деца е доживотна работа за правителствената чиновническа администрация, тогава при всички случаи трябва да ги изпратите в държавно училище: колкото по-голямо, толкова по-добре. Но ако под „социализация“ имате предвид детето да стане общително, да развие интелигентност  и социални рефлекси, които да насърчават мирни и приятни взаимодействия с по-големи групи приятели и непознати, то тогава иронията с въпроса за социализацията е, че ситуацията е точно обратната. Точно децата обучавани в училище, отделени по възраст и настанени по статични и изкуствени ограничения на училищната среда, демонстрират повече поведенчески проблеми докато са в училище и по-големи трудности за адаптация към света след завършване.

Дали „социализацията“ означава натиск от връстници?

Докато децата обучавани у дома се научават да взаимодействат всекидневно с хора на различна възраст, то училищата учат учениците си да мислят за възрастните главно по отношение да избягват проблеми (или понякога да ги търсят.) Това оставя социалните им уроци на техните връстници, които тясно се определят като съученици, заради възрастта им.

Томас Смедли, който е подготвил магистърска теза за Радфорския университет на Вирджиния за „Социализацията на образованите у дома деца,“ казва следното:

В държавните обществени училища децата са социализирани хоризонтално и временно в съответствие с техните непосредствени връстници. Педагозите у дома се стремят да социализират децата си вертикално, към отговорност, служение и зрялост с поглед към вечността.

В резултат повечето образовани у дома деца растат като добре приспособени, гъвкави и емоционално зрели възрастни, отворени към многообразието на връстници и социалния контекст.

Професора по психология Ричард Г. Медлин пише в „Домашното образование и въпроса за социализацията преразгледани,“

Родителите на децата образовани у дома очакват от децата си да уважават и да се разбират с хора от различни среди… Сравнение с деца посещаващи конвенционални училища … изследванията показват, че имат по-качествени приятелства и по-добри взаимоотношения с родителите си и други възрастни.

Освен това, казва Медлин, „Те са щастливи, оптимистични и доволни от живота си.“ Колко често чувате тези думи да се прилагат, за която и да е друга група деца?

В същото време, „изглежда има огромно количество доказателства“ според изследователя Майкъл Брейди, „че деца социализирани в среда доминирана от връстници са изложени на по-висок риск от развитие на социална неприспособимост, отколкото тези социализирани в среда наблюдавана от родителите.“

Устойчивостта на мита за социализацията

Твърдението, че деца отделени от големите групови училища някак си ще пострадат в социалното си развитие, никога не е имало смисъл. (Всъщност, точно големите групови училища могат да увредят социалното развитие.) Никой ли не е имал социални умения преди ерата на масовото образование?

Десетилетия на изследвания сега подкрепят заключението на здравия разум: изкуствено йерархичната и възрастово сегрегирана структура на съвременните държавни училища произвежда ненормална форма на социализация с нездравословно отношение към авторитет и връстници.

Учениците които избягват тази съдба имат силни родителски и други възрастово зрели модели на подражание и активно ангажиране с разнообразна общност извън училище. Образованието у дома не притежава монопол върху ангажирани родители и здрави общности, но тези преимущества са почти автоматична част от домашното образование.

Тогава защо мита за социализацията отказва да умре?

Може би не сме разбирали критиците през цялото време. Родителите обучаващи децата си у дома, мислят за социализацията като развитие на автономни, социални умения на един индивид за здравословни взаимодействия в рамките на една по-голяма общност. Но може би това, което ние считаме за здравословно, изобщо не е това, което критиците имат предвид.

Програмиране на мълчаливото дете

Книгата на Сюзан Каин, 2012г., Тихо: Силата на интровертите в един свят, който не може да спре да говори, не адресира специално образованието у дома, но Кейн говори за историята на образованието и еволюцията на това, което тя нарича „Екстровертен идеал – вездесъщото убеждение, че идеалната личност е общителна, водеща и се чувства удобно в центъра на вниманието.“

Започвайки с 20-те години на 20 век, Каин ни казва,

Експертите съветваха родителите да социализират децата си добре и училищата да променят акцента си изучаване на книгите към „подпомагане и насочване развитието на личността.“ Педагозите подеха тази мантра ентусиазирано…

Добронамерени родители от средата на века изпратиха децата си на училище на изключително малка възраст, където основното предназначение беше да се научат да се социализират.  (Ударението е добавено допълнително).

През 19 век, образованието все още се подразбираше като развитие на личностния характер, интелект и знание. До средата на 20 век, образователните реформатори изместиха акцента от подготовката на индивидуалния ученик за неговото бъдеще към интегриране на личностите в една по-голяма група и по-широка визия за едно реформирано общество.

Новото групово мислене

Ние американците на 21 век може да и мислим за себе си като „за разлика от колосаните якички на комформистите от петдесетте“ използвайки фразата на Каин, но тя вижда идеала за екстроверта да се утвърждава отново в това, което тя нарича „новото групово мислене,“ което обяснява тя, „издига работата в екип над всичко друго.“

Във все повече училища, тази работа в екип се насърчава, „чрез все по-популярния метод на преподаване наречен ‘кооперация’ или обучение в ‘малка група'“. Този кооперативен подход, независимо от намеренията, които стоят зад него, всъщност уврежда учениците – интроверти и екстроверти – както академично, така и интелектуално. За да обясни защо, Каин цитира работата на др. К. Андерс Ериксон, шведски психолог и един от водещите изследователи в света по експертиза.

Макар и единично, то се оказва основно за овладяване на  всяка дисциплина.

Само когато сте сам, сте способни да се въвлечете в умишлена практика, което е ключ към изключителни постижения. Когато практикувате преднамерено вие определяте задачите и знанието, които са извън обхвата ви, стремите се да обновите вашето изпълнение, наблюдавате вашия прогрес и се коригирате своевременно. Практическите сесии, които не следват този стандарт, са не само по-малко полезни – те са котрапродуктивни. Те засилват съществуващите познавателни механизми, вместо да ги подобряват.

Каин и Ериксон предлагат няколко причини, защо умишлената практика е най-добре да се провежда, когато човек е сам, „но най-важното“, пише Каин, „тя включва работа по задача, която е най-голямо предизвикателство за вас самите.“

Кооперативите, учебните групи, групите за игра, и всякакви видове групи означават, че един образован у дома ученик прекарва достатъчно време с други деца, включително и такива от конвенционалните училища. Но образованието у дома също така дава възможност на децата да прекарат повече време сами за вида обучение, което Ериксон описва.

Това не е нещо, което повечето учила предлагат, нито е съвместимо с акцента върху кооперативното обучение.

Образованата у дома личност

„Структурата и реалността на традиционните училища,“ пише Ребека Кохендерфер за Homeschool.com, „учи децата на пасивност и отстъпчивост, които ги следват през целия живот. Децата се учат да се отнасят зле с тях, да игнорират жалки шефове с лошо отношение към тях или половинки със същото цинично държание към тях на по-късен етап в живота им.“

„В традиционното училище,“ добавя Кохендерфер, „някой узурпира авторитета.“

Децата от семейства образоващи у дома учат съвсем различни уроци за авторитета и отговорността.

Изследователя Джон Уесли Тейлър използва скалата за оценка на детската себепредстава на Пиърс-Харис, за да оцени самочувствието на 224 образовани у дома деца. „В глобален мащаб,“ пише Тейлър, „половината от децата образовани у дома отбелязват над 91 процента. Това състояние може да дължи на по-високи постижения и майсторски нива, независими характеристики за учене, или на ситуациите при които децата получават личното внимание на родителя в средата на образованието у дома.“

Силно „самоопределяне“ не означава, че децата образовани у дома са егоцентрични. „Тяхното морално мислене е толкова напредничаво, колкото и на другите деца,“ според едно изследване на Ричард Г. Медлин, цитирано по-рано, „и те могат да бъдат по-склонни да действат безкористно.“ Това което в действителност, обаче, това означава е, че при децата образовани у дома, има много по-малка вероятност да растат като хора следващи останалите.

В 1993, Дж. Гари Нъулс, тогава професор по образование в университета на Мичиган, анкетира 53 възрастни, които са били обучавани у дома от своите родители. Той открива, че почти две-трети имат собствен бизнес. Това е повече от два пъти от средното глобално и около 10 пъти повече сегашното средно за страната. „Това че толкова много от анкетираните имат собствен бизнес,“ казва Нъулс, „подкрепя твърдението, че образованието у дома има тенденцията за повишаване на самостоятелността и независимостта на дадено лице.“

Тази независимост може би е истинският източник на опасенията на критиците.

„Учители от държавните училища и други критици,“ коментира Нъулс, „поставят под въпрос, дали децата образовани у дома ще могат да станат продуктивни, участващи членове на едно разнообразно и демократично общество.“

Но с толкова много доказателства за превъзходните резултати постигнати от образованието у дома – както академични, така и социални – би трябвало да поставим под въпрос целите на критиката. Наистина ли има загриженост за благосъстоянието на тези, които се образоват извън училищата? Или е по-скоро, както толкова много от техния език подсказва, те са загрижени за успеха на определена визия за обществото – една визия, в която те се страхуват, че тези които са независимо образовани, може да не я приемат с готовност?

Б. К. Маркъс – редактор на the Freeman

Превод: Явор Русинов

Статията е взета оттук

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

5. Видение

5. Видение

Тя беше съвременна, привлекателна млада жена в двадесетте. Докато беше в леглото с любовника си, съпругът й се появи неочаквано, пребивайки прелюбодееца и изхвърляйки го навън. Междувременно, младата жена извика полицията и когато полицаите дойдоха, тя изиска от тях да арестуват съпруга й. Защо? Защото, обясни тя, той обезпокоил интимността и е нарушил „правата“ й! Тя излезе извън кожата си, чудейки се докъде е стигнал този свят, когато полицаите отказаха да се намесят.
Изненадани ли сте? Не трябва. Притчи 29:18, във Berkeley Version, казва, „Там където няма видение хората полудяват; но щастлив е онзи, който пази закона.“ Значението на „видение“ е пророческо служение, което вярно проповядва словото на Бога, така че хората, чрез средствата на Божия закон, да имат светило за пътя си, а оттам и видение. Сега това видение е изчезнало при много хора, и като тази млада прелюбодейка, идеите им за „права“ са управлявани от греха вместо от Божия закон.
Младата жена се ядоса и огорчи много поради това, което тя смяташе за провал на полицията. За нея имаше нещо нередно с един социален ред, който не можеше да защити „свободата“ на някой като нея. Социалният ред беше „репресивен“ и враждебен към свободата, която тя чувстваше.
Тя не е сама. Милиони се съгласяват с нея. В резултат, хората полудяват, а социалния ред страда, защото няма видение. А видение може да има само тогава, когато словото на Бога се проповядва вярно и сериозно се взима под внимание.
Днес има много гласове, които говорят и много неща за слушане. Ти слушаш ли словото на Бога? Или си като младата жена, без видение, нарочно заслепяващ себе си пренебрегвайки Божието слово?
Р. Дж. Ръшдуни

Истинска слепота

4
Истинска слепота

Истински слепи хора са тези, които вярват само на това, което виждат, а те съзнателно не виждат нищо. Те наблюдават света около тях и отказват да видят ред, посока или значение. Отричат Бог и свръхестественото и настояват, че великолепния, сложен дизайн в естествения свят не е планиран и подреден, но случаен. Това не е само съзнателно самозаслепяване, но една удивителна вяра в безмислени чудеса. Да вярваш че създадената вселена с целия й ред, закон и дизайн е една случайност, изисква по-голяма вяра в чудеса, отколкото библията някога е изисквала.

  Псалмиста ни казва, „Небесата разказват славата Божия, И просторът известява делото на ръцете Му“ (Пс. 19:1). Свети Павел декларира, че „Понеже от създанието на това, което е невидимо у Него [Бог], сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно [тоест цялата природа разкрива Бог], разбираемо чрез творенията; така щото, човеците остават без извинение“ (Рим. 1:20). Доказателството е толкова завладяващо, че само един преднамерено самозаслепен човек може да го потисне.
  Хората са толкова слепи за Бога, защото така са избрали бъде. Те по-скоро биха отрекли своето виждане, отколкото да изповядат греха си, защото за да видим Божията ръка, сила и господство означава също да признаем греха си срещу Него, нашата беззаконна декларация на независимост от Бога. Хората предпочитат да бъдат слепи вместо да бъдат спасени. Предпочитат да бъдат бог за себе си, вместо да изповядат истинския Бог.
  Ето защо човека грешник е самозаслепен, самозаблуден, представящ се за бог. Слепеците не могат да управляват свят, който отказват да видят, и в резултат опитите им да управляват този свят без Бог се провалят с трясък. Нашето време е свидетел на това.
  Но на нас е казано, че когато хората извикат към Господ в своите бедствия и нещастия, „Той изпраща словото Си та ги изцелява“ (Пс. 107:20). Да чуете Божието слово означава да изповядате Бога и Словото му като върховни и следователно изкупителни. Това означава да го признаете като Господ и Спасител. Това означава да изповядате, че има нещо повече от света, който виждаме: че винаги Божията ръка и управление са в света и в нас. Виждате ли това?
Р. Дж. Ръшдуни

Горди грехове

 3
Горди грехове
Едно от най-трудните неща е да убедите жените, че хъркат. Един мъж, чиято жена се оплаква за хъркането му, ми призна, че жена му също хърка. Защо тогава не й кажеш, предложих му аз. Отговора му бе бърз. Не смее. Тя нямаше да му повярва и щеше да твърди, че е непочтен.

  Жените смятат, че хъркането не е женствено и е под достойнството им, и малцина от тях ще повярват, че хъркат. Повечето мъже, бивайки обичащи и снизходителни, не казват нищо.
  Един стар свещеник веднъж отбеляза, че никой никога не е изповядвал, че е скъперник. Всички други грехове е чувал, но не и този. Причината не е че е нямало скъперници между енориаршите му, но защото няма достойнство в  това да си скъперник. В резултат, те са гледали на скъперничеството си като на спестяване, промисляне, добро управление, и някак си като на добродетел, а не обратното.
  Ние не сме само грешници, но ние сме горди грешници. Ние гледаме на греховете които вършим, като на сила, характер и енергия. Преди няколко години посещавайки един затвор открих, че отношението което витаеше там беше фарисейско. Даден затворник можеше да признае определено престъпление, но винаги сочеше към другите, цитирайки техните престъпления твърдейки, „Никога не съм направил такова долно нещо.“ Неговите престъпления някак си имаха обществено положение, достойнство и характер в очите му.
  Ние сме много толерантни и снизходителни за собствените си грехове и недостатъци. Доколкото сме загрижени, наистина има нещо мило в собствените ни недостатъци. Разбира се, недостатъците на съпруга ни, на съпругата ни или на приятеля ни са дразнещи за нас и се чудиме, защо те не се променят и не се напаснат към нас. Нашите грехове, разбира се, ни пасват идеално.
  Гордостта не е само част от греха ни, но често се годеем с греховете си и когато съгрешаваме. Те ни пасват и затова упорстваме в тях. Може и да си мислим да изчистим дома, но не и сериозно.
  Св. Августин казва, че когато е идвал под осъждение е започвал да се моли Бог да го промени, но молитвата му завършвала основно по следния начин: „Господи, направи ме чист, но не още.“ Така е и с нас. Ние сме горди грешници и греховете ни са скъпи за нас, ако сме достатъчно честни да си го признаем. Те ни пасват.
  Това, обаче, не променя реалността. Живота ни не е предназначен да се напасне към нас, но да удовлетвори Бога. Катехизма е прав: „Основното предназначение на човека е да прославя Бога и да се радва на присъствието Му завинаги.“ На кое се опитваш да се радваш, на Бог или на греха си?
Р. Дж. Ръшдуни

Себеправедност

2
Себеправедност
Преди няколко години мои съседи бяха една млада двойка със сериозни проблеми. Съпругата беше напълно безотговорна. Тя имаше чудесен дом, три хубави деца, верен и посветен съпруг и помощ в домашната работа. Съпругът и помоща вършеха много от работата, а съпругата понякога изчезваше през ноща, особено през уикендите с един или друг „приятел.“ Когато най-накрая твърде търпеливия съпруг я заплаши със съд и развод, съпругата отвърна ядосано, „Как може да ми причини това след всичко, което съм направила за него?“ Нейното отношение беше такова, че всичко, което тя бе направила за него беше вид услуга и той трябваше да и бъде благодарен!
Неотдавна, един млад мъж прояви подобна реакция. Родителите му бяха дали отлично образование, помогнаха му с покупката на къща голяма колкото тяхната, подариха на него и съпругата му ваканция до Хаваите, купуваха му нова кола всяка трета година и много други неща, и въпреки всичко това, той не можеше да изпълни обикновените си задължения като мъж. Когато баща му изиска отговорно поведение от него и съпругата му, сина ядосано отхвърли съвета му. „Какво си направил за мен през всички тези години?“ оплака се той. „Беше винаги зает да прекарваш време с мен преди, а сега и искаш и живота ми да провалиш.“ Сина получи добър дисциплинираш живот в дома, отлично образованание, толкова време и внимание, колкото баща му можеше да си позволи, изобилна сума пари, и на всичко това продължваше да се оплаква!
Корена на тази морална болест е себеправедност. Себеправедния човек гледа лошо на всичко свързано с Бога, света и семейството си, но никога не вижда нещо нередно в себе си. Себеправедния човек има революционен отговор за всички проблеми: всичко около него трябва да се промени, а той трябва да остане същият. По дефиниция, той самия е безусловния стандарт и съдия. Социалния ред трябва да бъде преобърнат, родителите му презрени, а цялата власт пренебрегната, но той настоява да остане същия: той е доволен от своето собствено съвършенство.
Хората които ни казват, че тези революционери, млади и стари, в политиката и в училищата ни са чудни млади идеалисти, грешат сериозно. По-скоро те са себеправедни идиоти, посветени на вярването, че цялото зло е в света около тях и цялата праведност в самите тях.
Ето защо Писанието е толкова категорично, че нито един човек не е спасен чрез себеправедност, „защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя твар“ (Гал. 2:16). Никой не придобива изработи-си-сам спасение или съвършенство. Спасението е работа на Бог в човека, Божията праведност, а не човешката самоизобретена праведност. Спасения човек иска да се съобрази със Словото и волята на Бога; себеправедния човек иска да съобрази Бог и света към неговото слово и воля. Сепеправедния човек прави собствената си воля закон; заменя закона на Бога с човешките традиции на собствените си измислици.
Днес, себеправедния човек е превърнат в добродетел, която млади и стари усилено култивират. Ние сме в беда. Света на себеправедността е свят на анархия. Историята за младата съпруга е от преди двадесет години; някои, но не твърде много по това време, я подкрепяха. Историята на младия мъж е от преди една година; повечето хора застанаха на негова страна. В края на краищата, казват те, сина не е престъпник, и бащата трябва да бъде благодарен; на кой друг ще остави парите си?
Соломон описа тези хора преди много време: „Има поколение, което е чисто пред своите си очи, обаче не е измито от нечистотата си“ (Пр. 30:12). Съдбата на тези хора ще бъде измита в историята от Божието осъждение.
Р. Дж. Ръшдуни

Post Navigation