Парадоксът на образованието

В планинската област Лейк Дистрикт на северозападна Англия се намира Доув Котидж, малка семпла къща разположена на края на селцето Грасмиър. Доув Котидж е известна като дом на видния романтически поет Уилям Уърдсуърт, който заедно със Самюъл Колридж поставя началото на Романтическата епоха в английската литература през 1798г. Влизайки обаче през вратата на богато декорирания кабинет за рисуване, посетителят на това известно място се натъква на нещо, колкото интересно, толкова и необичайно. Точно на срещуположната стена има идентична врата. Врата, която е фалшива и не води до никъде. Причината?


Светът, в който живеем е изящно подреден. Самият факт, че може да бъде изучаван математически и научно идва от този ред. Нашият ум така е настроен, че разпознава симетрията и хармонията в света. Има обаче един интересен факт – външният, видим свят винаги съответства на вътрешния свят на човека. Ако външният свят е подреден, то и умът на човек е подреден, затова и отразявайки реда на физическия свят, умът ни е способен да мисли логически и последователно.


Има интересен резонанс между вътрешния ред на ума и външния ред на света около нас. Когато са в хармония един с друг ние я усещаме; когато са в дисхармония, ние усещаме дисонанса. Когато човек е в ситуация, когато редът или симетрията са явни, то реакцията му към тях ще зависи от вътрешното му чувство за ред или от неговата липса. Например, ако пътувате с влак и сте осъзнати за ритъма на шума на колелата, то реакцията ви към този шум ще зависи от вашия вътрешен ритъм по това време. Ако сте спокойни, ако пътувате към някоя желана и приятна дестинация, то шума на колелата ще ви се стори приятен, дори музикален. Ако обаче вътрешно сте притеснени и мислите ви, и емоциите ви са в смут, то звукът на колелата ще ви стори ужасно нетърпим.


Ако човек влезе у дома в спокойно настроение след един добър и продуктивен ден и забележи, че даден детайл от мебелировката не е на мястото си – един от столовете около масата, не стои точно както останалите – най-вероятно ще се приближи и ще го оправи. Вътрешният му ред търси да бъде отразен във външния свят. Ако същия човек влезе у дома разочарован след един ужасен ден и намери всичко както трябва да бъде в една съвършена подредба, той най-вероятно ще ритне същите тези столове и ще ги изкара извън техния ред. Отново, неговия вътрешен хаос ще търси отражение във външния свят. Този хаос може да се предаде не само на мебелировката, но и на най-близките хора около нас.


Това разбиране за вътрешния и външен ред се отнася не само за отделни личности, но и за цели поколения. Ако искаме да разберем съзнанието на едно поколение или общество, то трябва да изследваме неговата външна изява най-вече в изкуството му. Ако изкуството е външен, видим израз на ума и сърцето на един артист, то изкуството на едно цяло общество е отражение на неговото колективно ум и сърце.


Изследвайки развитието на изкуството в Западната култура за изминалите пет века, ще забележим нещо забележително. Във всяка форма на изкуство има движение от ред към безредие. Музиката, например, в Бароковият период се характеризира с високо структуриран стил, педантичен в преследване на ритъма и математическите модели. Последвалия го Класически период има по-свободен стил, но структурата остава от първостепенна важност. Романтизмът позволява повече свобода, но правилата на формите и стила продължават да бъдат спазвани. Колкото повече приближаваме към съвремието, толкова повече откриваме отхвърлянето на подредената структура – импресионистите изоставят наложените ограничения и произвеждат атонална музика. Днес е напълно приемливо да се пише и изпълнява музика без каквито и да е правила. Често музика вече се композира на мобилни телефони, а друг „композитор“ затваря котка върху клавиатурата на пиано и се опитва да я убоде с игла. Докато животното се опитва да избяга, натиска хаотично клавишите, а публиката „дълбоко размишлява“ над издадените звуци.

Същият упадък наблюдаваме и в рисуването. Имало е време, когато рисуването на купа с плодове е изглеждало като купа с плодове! Рисуването преди няколко века е било изцяло представително. Умението на художника е било в това да нарисува реалистично дадения предмет и всеки наблюдател е можел да каже с увереност, какво има на картината. Днес рисуването често изоставя правила и ограничения и пресъздава субективното схващане на художника, което обикновено е тотална дисхармония. Галериите са пълни с „творби“, които преди два или три века биха били приписани на умопобъркани хора.


Същият модел се наблюдава и при развитието на други изкуства. Английската поезия, например, преди 400 години е била писана според стриктни правила за ритъм и стихотворна стъпка. Различните форми на поезия са се дефинирали според техните модели – сонетът е бил особена форма на поезия и всички сонети са следвали неговата класическа форма. Цялата поезия е съблюдавала правила. Съвременната поезия е изоставила всякакви правила и ограничения – тя може да има различна дължина на изречения и строфи, може да няма главни букви и да не следва какъвто и да е ритъм.


Архитектурата не е изключение. Сега вече можете да разберете, защо в Доув Котидж има поставена фалшива симетрична врата. Защото по времето, в което Доув Котидж е строена, е било немислимо да се декорира стая асиметрично! Ако има врата на едната стена, то задължително трябва да има друга съответстваща и балансираща врата на другата стена. Всеки обитател на тази стая по онова време би се чувствал некомфортно и притеснено в един асиметричен декор.  Днес асиметрията в дизайна е навсякъде. Съвременното око дори намира симетричния дизайн за скучен и отегчителен. Навсякъде днес може да намерите стени боядисани в различни цветове, криви ъгли и небалансирани фрагменти. Съвременна психика се чувства удобно в една неподредена среда.


Ако изкуството е отражение на колективния ум или култура на едно общество, то тогава можем със сигурност да заключим, че вкусът за симетрия и подреденост идва от вътрешното усещане за тези качества, и лошия вкус, или поне приемането на дисхармонията и хаоса са в следствие на упадъка на това вътрешно усещане за ред.


Какво обаче е общото между липсата на подреденост на ума и съвременното образование?


Освен този основен ред на хармония и симетрия, обаче, съществува и ред, в който частите са така подредени, че да могат да функционират заедно и да имат смисъл. Целта на организирането на отделните компоненти е да поддържат подходяща връзка между тях, така че всяка да изпълнява своята роля безупречно. Добър пример за това е редът в библиотека, която е индексирана. Индексът съдържа в себе си реда в библиотеката и прави всяка книга достъпна. Индексът е ключа към успешното функциониране на библиотеката. Без него всички книги са безполезни. Системата изисква всички книги да бъдат подредено правилно и индексът отразява този ред. Ако една библиотека е индексирана, то колкото повече книги има, толкова по-добре, но, ако индекса липсва, колкото повече са книгите, толкова по-зле, толкова по-голям хаос. Без индекс, който да даде на потребителя способността да намери определена книга, то просто големия брой книги се превръща в негов голям проблем.


Точно това се случва в ума на човека – колкото по подреден е даден ум, толкова повече фактите имат смисъл и значение за него. Тоест подреденият ум на ученика придава смисъл на голите факти и ги кара да работят в негова полза.


За никого не е тайна упадъкът на образованието днес. Държавните институции наливат милиони левове годишно в образованието, но вместо да се подобрява, то се влошава от ден на ден повече както и показаха последните резултати на PISA. Защо? Защото образованието не е изолирано събитие в живота на децата. Защото образователните резултати са директно свързани с подредеността на детския ум; с умението на учениците да изградят способност да мислят, анализират и изграждат перспектива. Тези способности да мислят, анализират и да изграждат перспектива пред себе си идват от четенето. Найл Поустмън в книгата си Amusing Ourselves to Death: Public Discourse in the Age of Show Business казва, че от времето на Еразъм през шестнадесети век до времето на Елизабет Айнщайн през двадесети век почти всеки учен се е занимавал с въпроса какво предизвиква четенето в човешкия ум, и е стигал до заключението, че процесът насърчава способността да се разсъждава, наричана още „аналитичен мениджмънт на знанието“. Целта на това образование е да произведе ученик с умствена дисциплина и способност да прочете дадена книга в дълбочина, да напише проницателно есе върху нея, да може да я представи на лекция и да защити съдържанието ѝ в дебат и най-вече да е способен да оцени книгата в светлината на християнския светоглед. За да се случи всичко това обаче е нужна предпоставката на подреденост на детския ум и вътрешното му усещане за ред, хармония и симетрия.


Образованието днес запада прогресивно в следствие на загубата на подредеността на ученическия ум. Причината не е в качеството на учебният материал. Причината е, че ученикът не вижда смисъл да изучава този материал. За него и за родителите му образованието е безсмислено губене на време. Образованието е хаос, който отразява хаоса в ума на ученика. Ученическият ум е неспособен да подреди логически цялата информация, която му се преподава в училище. Училището и образователните институции всяка година отделят милиони левове, за да внесат повече и повече информация и факти в ума на ученика без какъвто и да индекс, който може да им предаде смисъл и подреденост. Ето защо изведнъж се изправяме пред парадокса, че колкото повече информация и факти се предлагат на учениците, толкова повече те оглупяват! За един недисциплиниран, неорганизиран ум е по-добре да съществува с по-малко факти и информация, защото има по-голяма вероятност те да са на негово разположение в безпорядъка в главата му именно, заради тяхното ограничено количество. Човек, който желае да знае много, на първо място, задължително трябва да развие структурирано и подредено мислене.

Ако образователното министерство, родители и учители наистина имат желание да подобрят образованието, то те трябва да се съсредоточат върху изграждането на един подреден ум в главата на ученика. Подаването на повече информация, факти, предмети и всякакви други образователни дейности без смисъл, без индекс и логически ред само влошават вече безнадеждното положение на българското образование.

А на въпроса, как се развива подобно подредено мислене в умовете на децата, ще отговоря в друга статия. Междувременно, силно ви препоръчвам да си набавите моята книга Вечните принципи зад успешното дете – как да възпитаме отговорно и предприемчиво дете. Тази книга ще ви даде информация, която няма да намерите в нито една друга книга за житейския път на вашите деца – думи изречени многократно от нейните читатели. Вашите деца са единственото ви истинско богатство. Не го пропилявайте. Действайте докато е време.

От Явор Русинов, автор на книгата Вечните принципи зад успешното дете – как да възпитаме отговорно и предприемчиво дете

Митът за езическия произход на Рождество

Общоприето е, че ранните християни са възприели 25 Декември като ден на рождението на Христос, за да се нагодят към езическото празнуване на зимното слънцестоене. Някои вярват, че този факт подрива християнството.
Според професор Уйлям Тай обаче този „факт“ в действителност може да се окаже мит.
Базирайки се на обширно изследване Тай твърди, че датата 25 декември „възниква изцяло от усилията на ранните католически християни, които са търсели да установят историческата дата на Христовата смърт.“ Той също достига до там, да твърди, че езическото пиршество на 25 декември за „Рождението на непобедимото слънце… е бил сигурен опит да се създаде езическа алтернатива за дата, която вече е била значима за католическите християни.“
Тай обяснява….
Според юдейската традиция по времето на Христос е имало вярване, което се е наричало „неделима възраст“ – вярване според, което пророците са умирали в същия ден на тяхното зачатие или раждане. Ранните християни са хвърлили много енергия, за да определят точната дата на Христовата смърт. Използвайки исторически източници, християните през първи или втори век са се спрели на 25 март като дата на Христовото разпятие. Скоро след това 25 март се възприема и като дата на Христовото зачеване.
Прибавяйки девет месеца – стандартното време за една бременност – към 25 март и християните идват до 25 декември като дата на Христовото рождение.
Не се знае точно, кога християните започват официално да празнуват 25 декември. Това което се знае обаче е, че датата 25 декември е „нямала никакво религиозно значение в римския езически, фестивален календар преди времето на Аврелиан (римски император от 270-275), нито култът към слънцето е имал „видна роля в Рим преди него.“ Според Тай Аврелиан е възнамерявал новият празник „да бъде символ на очакваното прераждане,’ или вечното подмладяване на Римската империя… и ако това се съчетава с християнското празнуване, още по-добре.“
Както Тай посочва, популярната вече идея, че християните са дублирали езическия празник, води началото си от Пол Ърнст Жаблонски (1693-1757), който се противопоставя на различните предполагаеми идеи за превръщане на християнството в езичество.
Разбира се, за християните, наистина няма значение, дали са взели 25 декември от езичниците или обратното. Християнската вяра не стои и не зависи от този детайл. Въпреки всичко обаче е ценно за всички нас да отделим повече внимание на митовете – такива като този за езическия произход на Рождество – които постоянно се повтарят без да бъдат изследвани.

Даниел Латиер

Деца, социализация и … срам

Един стар анекдот разказва за един чукча, който отива на екскурзия в Африка. Завръщайки се в Чукотка, цялото село се насъбрали около него и започнали да го разпитват:

-Я кажи сега какво видя на тази екскурзия?

-Ами жираф – отговорило чукчито.

Другите смаяни се огледали и попитали:

-Кво е тва бе?

-Вижда ли ли сте лос?

-Е виждали сме – отговорили те.

-Е то е същото, обаче е по-високо.

-Друго кво видя – попитал един чукча?

-Ами зебра.

-Е кво е тва – пак всички смаяни попитали?

-Е, виждали ли сте лос?

-Да!

-Е то е същото само, че е с различни шарки.

-Е добре де кажи нещо по-интересно дето си видял – провикнал се един.

-Видях и змия.

Тука вече всички започнали да се споглеждат и да се чудят кво е пък това сега.

-И какво представлява змията – попитал един?

-Е, виждали ли сте лос?

-Е, да бе да.

-Е, то е същото, само че няма нищо общо.

За мнозина родители, ако не и за всички, едно от главните притеснения относно техните деца е тяхната социализация. Дали детето ще има приятели, дали ще се научи да общува с тях, дали ще умее да говори, и т.н. Виждал съм често, в опит да покажат, колко тяхното дете е социализирано, родителите да се хвалят, как детето им играе с всички деца пред блока и колко много приятели има. Затова и първия въпрос, който родители задават, когато чуят за алтернативна форма на образование е, „А как ще се социализира детето?“ 

НАУЧИ ПОВЕЧЕ ЗА ВЕЧНИТЕ ПРИНЦИПИ ЗАД УСПЕШНОТО ДЕТЕ


Всъщност това за което в действителност родителите се притесняват не е социализация. Това са социални умения. Умение да се сприятеляваш, умение да преговаряш, умение водиш разговор, умение да говориш пред група, и т.н. Това са умения, които се учат цял живот и чиито основа се поставя в семейството на детето. Затова написах книгата „ВЕЧНИТЕ ПРИНЦИПИ ЗАД УСПЕШНОТО ДЕТЕ„, която дава способност на родителите да възпитат и да поставят основата на тези критични умения за живота на децата си вътре в техните семейства. Да очакваш да развиеш социални умения в детето си като го събереш с още 10 или 20 деца е като да очакваш детето ти да се научи да чете и пише като го събереш с група неграмотни хора.


Ако това са умения тогава, какво е социализацията и как се постига? Социализацията е приобщаване в група. И това приобщаване се случва на етична основа и няма нищо общо със социалните умения. Детето за да се приобщи към дадена група, трябва да изостави етичните си норми и да възприеме тези на групата. Социализацията е уеднаквяване на морала на детето с този на групата. Ако детето не го направи, то автоматично се превръща в аутсайдер, в загубеняк.


Процесът на социализация или уеднаквяването на морала се случва по различен начин в различните култури. Две са познатите култури на света – култура на срам и култура на вина в зависимост, която характеристика преобладава в обществото.


В културата на вината, най-голямата ценност е справедливостта. С други думи, да направиш правилното нещо, защото е правилно. В културата на срама, най-голямата ценност е честта. В културата на срама, моралът функционира чрез това, какво другите очакват от теб. Срамът е чувството на позор, когато останалите открият, какво си направил. От друга страна, вината няма нищо общо с мнението на другите, но само с гласът на съвестта. Тоест културите на срама са ориентирани към групата, към тълпата, докато тези на вината са ориентирани към вътрешния глас на човека.

НАУЧИ ПОВЕЧЕ ЗА ВЕЧНИТЕ ПРИНЦИПИ ЗАД УСПЕШНОТО ДЕТЕ   


Това има огромни последствия за живота на човек. Този който е засрамен, всъщност е унижаван, белязан. Единствения начин да избегнеш срама е да избягаш и да заживееш някъде другаде или да се самоубиеш. От друга страна, културата на вината поставя огромна пропаст между извършителят и действието, между грешникът и греха. За това в тези култури винаги има възможност да съжалиш за стореното, да се покаеш и да простиш. Твоето действие в бъдещето може да изкупи това, което си сторил в миналото.


Родителите тръгвайки с правилното желание да осигурят процес на придобиване на социални умения за децата си, които да ги подготвят за живота на възрастните, в крайна сметка завършват в процес на социализация. Точно това се случва с огромното мнозинство деца в детските градини и училища. Там има изключително развита култура на срам. Детето става ориентирано към тълпата. Ако то не изостави морала си, то е дамгосано, белязано за цял живот. То е аутсайдер. Единствения начин да оцелее в подобна среда е да се обезличи, да се слее с тълпата и да приеме нейната ценностна система.


Културата на вината е култура на свободата. Културата на срама е култура на конформизъм и социален контрол.


И следващия път когато пратите детето си сред тълпата, за да придобие социални умения, да знаете, че е същото като социализацията само, че няма нищо общо.

Ако искате да изградите силен характер във вашето дете и да му дадете истински социални умения за реалния живот, купете книгата ВЕЧНИТЕ ПРИНЦИПИ ЗАД УСПЕШНОТО ДЕТЕ!

Явор Русинов

Какво пропуска да ни даде образованието днес?

От Явор Русинов, автор на книгата Вечните принципи зад успешното дете.

education4-650

Свободата обаче не е последната дума. Свободата е само част от историята и половината от истината. Свободата не е нищо друго освен негативният аспект на едно цяло явление, чиито позитивен аспект е отговорността. Всъщност свободата е в опасност да се изроди в обикновен произвол, освен ако не се живее според условията на отговорността. Ето защо аз предлагам Статуята на свободата на източното крайбрежие да бъде допълнена със Статуя на отговорността на западното крайбрежие.“ – Виктор Франкъл

  През 1938 г. на едно еврейско семейство в Ню Йорк се ражда син. Родителите му като всички амбициозни и загрижени бащи и майки не пестят средства, за да осигурят на своето дете добро и скъпо образование, което да подготви сина им за отговорния живот на възрастните. Само на 22 години синът им влага 5000 долара в първото си бизнес начинание –  Bernard L. Madoff Investment Securities. Впуска се в инвестиционно банкиране и в началото на 90-те години на 20 век този млад мъж вече е един от най-уважаваните бизнесмени на Уолстрийт, а неговото име е Бърнард Мейдоф.

  Велики и богати личности от цял свят, известни банкери и инвеститори се редят на опашка пред вратата на офиса му, за да се сдобият със съвет, но най-вече да инвестират своите пари в компанията на Мейдоф. Ако Уолстрийт беше монархия, то Мейдоф щеше да бъде нейният най-велик цар. Като такъв той живее десетилетия и води охолен живот, когато изведнъж всичко се променя за него на 11 декември 2008 година, тъй като е арестуван за най-голямата по обем финансова измама в света, равняваща се на 65 милиарда долара! Царуването на Мейдоф приключва със 150 годишна присъда лишаване от свобода.

  Докато привлича финансови капитали, Мейдоф не подхожда избирателно към жертвите си. Той прибира пари от банки в САЩ, Европа и Азия. Няма скрупули да прибере парите както на европейски благородници, така и от пенсионни фондове. Негова жертва е дори Ели Визел, нобелов лауреат, оцелял от концентрационните лагери по времето на Холокоста.  Разкриването на измамата отключва истински семейни и лични драми. Френският аристократ и бизнесмен Тиери ди Вилюшет, 65г., си прерязва вените в офиса си в Ню Йорк, след като е загубил почти 2 милиарда долара – цялото си състояние. Две години след скандала по-големият син на Мейдоф –  Марк, се обесва в луксозния си апартамент в Ню Йорк. Марк вече е изгубил всички свои приятели. Малко по-късно от рак умира и брат му Андрю Мейдоф, обвинен като бивш служител в компанията на баща си.

  Мейдоф притежава качества, които малцина от младите хора придобиват на ранен етап – изключителни академични знания и социални умения. Той е един от създателите на американска фондова борса NASDAQ, като изцяло компютъризира документооборота на компанията. Оглавява хедж фонда „Мейдоф”, основател и член на съвета на директорите на International Securities Clearing. Неговите социални умения да води преговори, да говори пред публика, да се аргументира добре, способността му да се владее и да се съвзема бързо в критични моменти и най-вече умението да вдъхва и печели доверие привличат неговите богати и ерудирани жертви. И въпреки всичко това Мейдоф завършва пътя си в затвора, а в историята остава като крадец и измамник в свят на богатство, благополучие, равенство, иновации и свобода. Какво е пропуснало да му даде образованието?

  През 2010 година Деидре Макклоски, изтъкнат професор по икономика в университета на Илинойс, Чикаго, публикува своята книга Bourgeois Dignity: Why Economics Can’t Explain the Modern World („Буржоазно достойнство: Защо икономиката не може да обясни съвременния свят“). В нея проф. Макклоски опровергава всички материалистични теории за появата на капитализма. Материалните фактори като търговия, география, натрупването на капитал, еволюционното генетично развитие, класовата война и други фактори нямат нищо общо с икономическия феномен от последните три века, които произвеждат този огромен растеж на богатство и производителност, на който сме свидетели днес. Кой фактор обаче ни предлага проф. Макклоски като причина за богатия Запад?

  Риториката! Капитализмът е продукт на съзидателния човешки ум, който намира нови начини да произведе повече благосъстояние за по-малко разходи. Тази съзидателност идва в резултат на променени възприятия за значението на бизнеса, работата, печалбата и предприемачеството, а тази промяна идва от промяната на социалната риторика – начинът, по който културата на обществото се отнася към живота. Риториката може да приспи ума на човека, а може и да го събуди за творчество до нива, непознати дотогава. Променете риториката на една култура и ще промените нейната история.[1]

  Проф. Макклоски пропуска да обясни какво обаче променя риториката на едно общество. В края на краищата никой не се събужда една сутрин с решението, че ще я промени от риторика, враждебна и присмиваща се на свободата, производителността и отговорността, към риторика, фаворизираща тези фактори. Самата риторика е резултат от нещо много по-фундаментално, нещо много по-дълбоко, което променя умовете и сърцата на хората в една култура. В евангелието на Матея, глава 12, стих 34, се казва, че „от онова, което препълва сърцето, говорят устата.” Христос ни казва, че когато видим промяна в риториката на едно общество, трябва да търсим невидимата причина, която стои зад тази промяна. Трябва да търсим онова, с което сърцето препълва – вярата, философията и етичната система. Това съдържание на сърцето води до промяна на парадигмата в рамката само на едно поколение в обществата на Холандия, Англия, Шотландия и Швейцария и произвежда съвременния свят, неговата социална и образователна система, а в резултат настъпва огромно акумулиране на богатство, което никога не е срещано в историята, откакто съществува този свят.

  Откъде идва съдържанието на сърцето, произвело риториката в тези общества?

  Барон Джонатан Сакс, главен равин на Великобритания, казва следното:

  Към края на своята книга Civilization: The West and the Rest харвардският историк Найъл Фергюсън разказва една забележителна история – как на Китайската академия за социални науки е дадена задачата да открие причината, поради която Западът е станал доминираща сила в съвременния свят. До 16 век Китай е най-развитата цивилизация, но е изпреварена и оставена далеч назад. Какво е дало способност на Запада да се развие толкова бързо? Един китайски учен разказва следната история. „В началото,“ казва той, „ние си мислехме, че причината е, че Западът има по-добри оръжия от нашите. Те бяха по-силни във военно отношение. След това изследвахме на по-дълбоко ниво и заключихме, че причината е политическата им система. Те развиха демокрация, а ние не. Продължихме да навлизаме в дълбочина и дойдохме до заключение, че причината е икономическата им система. Те развиха свободен пазар, ние не. Но през изминалите 20 години ние узнахме истинската причина. Това беше тяхната религия. Това е, което даде на Запада критично превъзходство. Това е, което направи възможно развитието първо на капитализма, а после и на демократичната политика, а те от своя страна подхраниха всичко останало.“ Споменатата религия, разбира се, е християнството. Но християнството не е родено през XVI век, когато Западът започва своя стремглав възход. Напротив, християнството вече съществува от 1500 години и е било доминираща сила в Европа от обръщението на Римския император Константин през ранния IV век. Нещо се случва през XVI век, за да обърне европейската култура в сила, като я прави интелектуален, икономически и политически лидер в света. Това, което се е случило, е Реформацията, а тя, особено в своята Калвинистка форма, връща християнството обратно към четенето на това, което те наричат Стар завет, а ние познаваме като Танака, Еврейската библия![2]

  През 1982 година Вишал Махгалвади, индиец и християнски мисионер в Индия, пътува за участие в конференция във Великобритания.[3] В самолета до него сяда сикх, последовател на индуизма и исляма. Сикхът се връща във Великобритания, където живее от години, и през цялото време не скрива учудването си от избора на Махгалвади да остане в Индия и да служи на бедните. Предлага му да остане във Великобритания и да започне бизнес така, както е направил той. Махгалвади от своя страна се чуди как сикхът с толкова неправилен английски въобще е съумял да започне бизнес. Сикхът отговаря: „Там всеки може да прави бизнес, защото има доверие между хората.”

  След конференцията Махгалвади заминава за Холандия по покана на един от говорителите. Един следобед домакинът му предлага да отидат и да купят мляко от близката кравеферма. Когато отива там, Махгалвади изживява нов културен шок – никога дотогава не е виждал толкова подредена ферма със стотици крави и без нито един човек в нея. Кравите се хранят и доят автоматично, а млякото се съхранява в огромни гюмове. Холандецът влиза в една от залите, отваря един от гюмовете и пълни каната си с мляко. След това се протяга до една полица и взима кутия с пари. Оставя в нея едра банкнота, за да си плати млякото, взима си рестото и отново оставя кутията на полицата. Махгалвади се обръща към своя домакин и му казва, че ако тази ферма е в Индия, то индийците щяха да си тръгнат и с млякото, и с кутията с пари. Месеци по-късно Махгалвади разказва за случая пред група слушатели, в която млад египтянин репликира с думите: „Вие индийците сте много глупави хора. Ако ние бяхме на ваше място, щяхме да си тръгнем с млякото, с кутията с пари и с кравите!”

  Реформацията от XVI век пренася моралните императиви на християнската вяра от затворената институционална църква в сърцата на обикновените хора и променя изцяло тяхната риторика. Това се случва със съзнателните усилия на реформаторите и техните трудове като Хайделбергския катехизис от 1563 г. Хайделбергският катехизис се превежда на холандски през 1566 година и тамошният синод го прави задължителен за образованието и възпитанието на подрастващото поколение. Всяка неделя катехизисът се изучава подробно, а холандците гледат на него така, както израилтяните са гледали на Божия ковчег с Декалога. Защо? Защото катехизисът дава практическото приложение на Божиите етични заповеди в обществото и регулира взаимоотношенията между хората, отдавайки уважение на бедните и отхвърлените в обществото, както ни съветва Посланието на Яков в глава 2.

  Ето какво казва Хайделбергският катехизис по отношение на осмата заповед от Декалога – „Не кради“.

  Въпрос 110: Какво Бог забранява в осмата заповед?

  Отговор: Бог забранява не само онези кражби, наказуеми в съда, но всички трикове и номера, чрез които искаме да придобием, каквото и да е нещо, принадлежащо на нашия ближен – било то чрез сила, чрез привидността на дадено право, чрез неточни теглилки, неточни измервания, чрез фалшиво отчитане на времето, прекарано на работа, чрез измамлива търговия, фалшиви пари, ламтене или чрез каквото и да е друго средство, забранено от Бога. Бог забранява пожелаването както и всяка злоупотреба с човешките дарове.

  Въпрос 111: Какво Бог изисква в тази заповед?

  Отговор: Да търся успеха на моя ближен, а не моя собствен. Във всеки случай, в който имам работа с моя ближен, да се отнасям към него така, както искам да се отнасят с мен. Да работя вярно и щедро, да давам, за да мога да се грижа за наранените и да облекчавам нуждаещите се.

  Една малка нация като Холандия, два пъти по-малка на площ от България, има излишък от финанси, които да даде на Индия, Египет и Индонезия, защото Божиите морални императиви са научили холандците да работят здраво и да бъдат щедри така, както ги учи апостол Павел в посланието си към Ефисяни: Който е крал, да не краде вече, а по-добре да се труди, като върши с ръцете си нещо полезно, за да има да отделя и на този, който има нужда”. Библията е единствената позната сила в историята, която е освободила цели народи от корупцията на сърцето и едновременно с това им е дала политическа свобода и икономическо благосъстояние. Най-корумпираните нации са бившите комунистически народи, които поучават, че никой не те наблюдава и никой няма да те държи отговорен за твоите явни или скрити действия.

  Нека да се пренесем обратно в кравефермата в Холандия, като този път я лишим от риториката и моралните императиви на Библията. Какво ще се промени? На пръв поглед нищо. Отново ще имаме ферма с високотехнологично оборудване, вероятно подредена и чиста сграда, пълна със стотици крави. Този път обаче още на врата на фермата ще ни посрещне продавач. Защо? Защото собственикът на фермата ни няма доверие, той не може да ни повери продукцията си. Кой ще плати на този продавач? Вие, разбира се. Вие сте крайният потребител на млякото. И цената на млякото автоматично ще се повиши. Ако сърцето на купувача е корумпирано, защо собственикът на фермата трябва да бъде честен? Той би разредил млякото с вода, за да спечели повече пари. След като разберете, че сте измамени, вие ще поискате държавата да назначи инспектори, които да следят за чистотата на млякото. Кой ще плати на тези инспектори? Вие, разбира се. Ако потребителят, производителят и продавачът са корумпирани, защо инспекторите трябва да са честни? Те ще взимат подкупи от производителя и ако той откаже да им даде, ще получи такива проблеми, че скоро ще трябва да затвори фермата. Кой ще плати тези подкупи? Вие, разбира се. Вие сте крайният потребител на млякото. Ако трябва да платите млякото, заплатата на продавача, водата, инспекторите и подкупите, то тогава ще имате много малко останали пари, за да си купите здравословна храна или да осигурите добро образование за децата си. Нито продавачът, нито водата, нито инспекторите, нито подкупите добавят каквато и да е стойност към млякото. Производителят на сладолед е този, който добавя стойност към него.

  Подготвянето на ученика за живота на възрастните, превръщането му в отговорен гражданин на обществото изисква целенасочени усилия и работа по отношение на сърцето му. На нас не ни липсват качествено образование, нито умни учители. Липсват ни етичната рамка и Божиите морални императиви на Реформацията, които са създали богатия Запад. Много от факторите, определящи нашата риторика днес, се считат за даденост, без да осъзнаваме, че преди Изхода на евреите от Египет светът не е познавал седемдневната седмица с почивен ден в нея.

  Днес децата са изложени на силен групов конформизъм. Нямаме друг антидот, който да им предложим, освен моралните императиви на Библията. Книгата Притчи, глава 25, стих 28, казва: „Човек без самоконтрол е като съборен град без стени.”.Метафората насърчава ученика да издигне стените си, да упражни самоконтрол и да не позволи на тълпата да навлезе в личното му пространство и решение за избор. Апостол Павел казва в посланието си към Тимотей: „Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и самоконтрол.”

  Друг голям проблем днес между младите хора е риториката на омразата и расизма. Риторика, която твърди, че слабите, бедните, чужденците и имигрантите са напаст, от която трябва да се отървем. Швейцария след Реформацията става притегателен център за отрудени и отхвърлени хора в собствените си страни, защото швейцарците следват моралните императиви на Библията, която в книгата Изход, глава 22, казва:  „Чужденец да не онеправдаваш, нито да угнетяваш, защото и вие бяхте чужденци в египетската земя. Да не угнетяваш вдовица или сираче,” защото швейцарците следват думите на Христос от Матея 25 глава: „Защото огладнях и ме нахранихте, ожаднях и ме напоихте, странник бях и ме прибрахте, гол бях и ме облякохте, болен бях и ме посетихте, в тъмница бях и ме споходихте. Понеже това, което сте направили на тия най-скромни мои братя, на мене сте го направили.” Няма друг антидот на расизма, освен библейската идея, че и най-бедният, най-изпадналият, най-нуждаещият се човек не е нищо по-малко от образ и подобие Божие (Битие 1:27).

  Разбирането и опазването на околната среда може да бъде разбрано и приложено само в контекста на Божия мандат за господство над създанието (Бит. 1:25-26). Човек не е животно, чиято майка е планетата Земя, което води до поставянето на творението над човека, нито е узурпатор, който безскрупулно унищожава природата. Балансът може да бъде намерен и осъществен в идеята, че човек е настойник над творението и ресурсите на земята.

  Агресията между учениците е един от съвременните бичове в училище. Явно е, че простото и ясно обяснение да не посягат и да не отмъщават не работи, защото в противен случай проблемът вече щеше да е разрешен. Дори не се замисляме, че агресивните деца може просто да са интелектуално по-последователни в своите презумпции, отколкото своите родители или учители. В крайна сметка, ако детето е проста комбинация от химически елементи, еволюирало от едноклетъчна амеба, възникнала съвсем случайно без лично предназначение и смисъл в живота, защо да не може да прояви своята „естествена„ агресия срещу друга комбинация от прости химични елементи? Всъщност дори не можем да говорим за каквато и да е етика във взаимоотношенията между учениците, защото етиката предполага сътворение и замисъл, а не еволюция. Решението срещу агресията не е да дадем „логично„ обяснение на детето, защото умът следва сърцето му. Ако сърцето е корумпирано, то умът винаги ще намира рационални и оправдателни причини за своите зли действия. Решението срещу агресията е активното обучение на ученика от ранна възраст в моралните императиви на Библията. Христос наставлява учениците си, да не се конкурират със злия човек. Апостол Павел в посланието си към римляните увещава ранните християни да не отмъщават, но да дадат място на Божия гняв (Рим. 12:19). Нещо повече, не само да не отмъщават, но: „Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден, напои го; Защото това като правиш, ще натрупаш жар на главата му. Не се оставяйте да ви побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто.”

  Ученикът не може да бъде активен и отговорен гражданин без разбирането на двата библейски стълба на обществото – справедливост и правосъдие (Пс. 72:2, Пс. 89:14). Това води до върховенството на закона, пред когото всички са равни. Справедливостта и правосъдието вече не са абстрактни понятия, които се тълкуват според прищевките на властимащите. Едва когато стандартите за модел на едно общество, в което законът управлява, биват ясно и систематично приложени в образованието на ученика, само тогава можем да очакваме от него активна гражданска позиция. Само в едно такова общество бедният, сиракът, чужденецът и вдовицата могат да имат права и защита.

  Бърнард Мейдоф не страда от липса на добро образование и социални умения. Това, от което страда Мейдоф, е корумпиране на сърцето му. Липсата на библейските морални императиви, които да насочат образованието на Мейдоф към доброто на ближния. Животът на Мейдоф е като ферма без доверие – на пръв поглед чиста и подредена, но съсипваща живота на всички, докоснали се до нея. Холокостът не се е случил толкова отдавна. Случва се в сърцето на рационалната след Просвещението либерална Европа. Европа на Кант, Хегел, Гьоте, Шилер, Бетовен и Брамс. Някои от центровете на антисемитизма са водещи центрове на културата в Европа – Берлин и Виена. Немалка част от средите на нацистите са лекари, адвокати, учени, юристи и академици. На Ванзейската конференция в Берлин през 1942 г., на която се обсъжда „окончателното решение на еврейския въпрос” и се привежда в действие програмата за геноцида, повечето от половината участници са били с титлата „доктор„ пред имената си. Всеки от тях е бил или доктор в дадена област, или е бил лекар. Нека чуем думите на Хаим Гинот – психолог и учител, оцелял от лагерите на смъртта:

  Аз съм оцелял от концентрационен лагер. Очите ми видяха неща, които никой човек не трябва да вижда. Газови камери, построени от учени инженери. Деца, отровени от образовани лекари. Пеленачета, убити от опитни медицински сестри. Жени и бебета, застрелвани и изгорени от хора със средно и висше образование. Така че аз съм много мнителен относно образованието. Моята молба е: помогнете на вашите ученици да станат по-хуманни. Вашите усилия не трябва никога да произвеждат чудовища, умели психопати, или образовани Айхмановци. Четенето, писането и аритметиката са важни само дотолкова, доколкото те ни служат да направим децата си по-човечни.

  Днес учителите са изправени пред предизвикателство. Пред предизвикателството да променят риториката на учениците. Риторика, която трябва да е наситена с лексика за свобода, отговорност, самоконтрол, характер, предназначение и смисъл в живота, поемане на рискове, разрешаване на проблеми, справедливост и правосъдие, упоритост, толерантност към неуспеха и бъдеща времева ориентация.[4]

  Това, от което препълва сърцето, говори устата. Уважаеми, учители, бъдете реформатори. Вашите идеи имат последствия!

[1] The Rhetoric at the Foundation of Capitalism, and the Ethics at the oundation of that Rhetoric  by Bojidar Marinov

[2] Essays on Ethics by Rabbi Jonathan Sacks

[3] The Book That Made Your World: How the Bible Created the Soul of Western Civilization by Vishal Mangalwadi

[4] Вечните принципи зад успешното дете от Явор Русинов, 2019

За да имаме добро бъдеще е необходимо да отгледаме добри деца

   dont-think-them-any-less-children-can-make-moral-judgments-just-like-adults-c43772560b8a836ffe968a30f2038403

Жечка Русинова

Ако искате вашите деца да израснат като добри хора, тогава култивирането на добротата трябва да бъде задължителна част от тяхното възпитание. Този фокус често е изпускан както от християните, така и от светските хора. Да не възпиташ подобни ценности в децата води до фалш и се създава опасност за бъдещето на страната. Нека вземем най-екстремния пример, Холокоста не се появи, защото германците нямаха интелигентни хора, появи се, защото им липсваха достатъчно добри такива. За да станеш лекар се изисква дълги години учене, специализация и дисциплина. Но в същото време, за изминалите пет десетилетия, у нас са извършени между 5 и 6 милиона аборти от такива специалисти. За тези 50 години в България са били убити около 6 милиона бебета. Тези цифри можем да ги определим като „Холокост”. И ето пет въпроса, които всички родители трябва да си зададат. Отговорете на въпросите, докато децата ви са все още малки и ще имате възможността да промените бъдещето на вашето дете и на света.

  1. Бих ли предпочел/а да имам добро дете със средна интелигентност и оценки или брилянтно дете, което е лошо?
  2. Колко време отделям да развия етиката на детето си в сравнение с насърчаването на другите постижения?
  3. Награждавам ли добрите действия на моето дете така както награждавам добрите му оценки и спортни постижения? Реагирам ли по-мекушаво на недостатъците на характера, отколкото на училищните или други недостатъци?
  4. Наблюдавам ли държанието на детето си спрямо други деца и показвам ли силно неодобрение, когато то се държи зле към друго дете? Например, ако детето ми покани свой приятел у дома и между другото го поканят в дома на приятел, с когото то предпочита да бъде, дали ще му позволя да отмени първата среща?
  5. Настоявам ли, когато трябва детето ми да благодари на хората?
  6. Настоявам ли, когато трябва детето ми да показва уважение към по-възрастните хора? Виждала съм малки деца, които решават задачи по математика много добре, но са показвали изключително неуважение към по-големите от тях. Най-жалкото е, че и родителите нехаят.

   Не искам да противопоставям възпитаването на доброто у дете с академичните му знания. И двете са важна и трудна задача при отглеждането на дете. Прави ми впечатление обаче, че живеем във време, в което родителите са заангажирани повече с това децата да бъдат добри академично и са изоставили ученето на основни морални принципи. Трудно е да възпиташ добър ученик, но е много по-трудно да възпиташ добър човек. Това е безмилостна работа.
В дълъг период, обаче, родителите на добри деца, които са умерено успешни, са по-щастливи от родителите на успешни деца, които са умерено добри. В повечето случаи, не нашите ценности са неправилни, но нашите приоритети. Когато преценяваме, какви хора искаме нашите деца да станат, то това на което често наблягаме като висше образование, музикални и спортни постижения, професионални успехи и щастие са добри неща, но дотолкова доколкото най-отгоре на списъка стои една добра личност!

   Една поредица от книги, които на мен ми помагат да възпитавам морални ценности и доброта у децата ми са книгите с приключенията на семейство Милър. Препоръчвам на родителите, които са заинтересовани да възпитат добри деца, да се снабдят с поредицата като всяка вечер четат и дискутират историите в тях.

 

Бащите-основатели: контрабандисти, укриващи данъци и държавни изменници?

От Ричард Майбъри
pine treeПо време на патриотичните празници, новинарските медии възхваляват Бащите-основатели. Но рядко някой споменава някои важни факти за тях: това, че са били контрабандисти, укриващи данъци и държавни изменници.
Това не само е важно, но и похвално; то произвежда най-развитата цивилизация позната някога.
Често се казва, че революцията е започнала в 1775 при битката на Лексингтън. Истината е, че тя започва през 16ти век, когато първите колонизатори започват да пътуват до Новия Свят. Помислете за трудностите, които тези хора са срещали. Изоставяйки своите роднини и приятели, те се качват на борда на малки пробити лодки като Mayflower, която е била дълга колкото шест автомобила, за да прекарат месеци кръстосвайки 3000 мили в бурния океан.
Много от тези малки, примитивни съдове потъват, но колкото годините минават, толкова повече колонизатори рискуват живота си, за да предприемат пътуването. В The Ohford History of the Amercan People, историка Самуел Елиот Морисън разказва:
Готлиб Митълбергер, който идва във Филаделфия в 1750, описва страданията по време на пътуването си: лоша вода за пиене и разлагащо се солено месо, изключителна жега и пренаселеност, въшки толкова на гъсто, че можеш да ги изстържеш от тялото си, море толкова бурно, че люковете са заковани, а всеки повръща в отвратителния въздух; пътниците се предават пред дизентерия, скорбут, тиф, язви, гангрени и гниене в устата. Децата под седем години, казва той, рядко преживяват пътуването, а в неговия кораб не по-малко от тридесет и две умират. Един кораб превозващ 400 германци тръгнал от Ротердам през август 1738, губи капитана си и три четвърти от пътниците, преди да заседне на остров Блок след 4-месечно пътуване.
Защо? Какво в Европа би било толкова ужасно, че разумни хора биха рискували своят и живота на децата си, за да избягат от него?
Социализъм. Не се е наричало социализъм в онези дни, но точно това е било – неограничен държавен контрол и облагане с данъци на всичко и всекиго. Нямало е свободен пазар и предприемчивост. Без значение, колко честен и трудолюбив е бил човек, това не му е носело никакво добро, освен, ако не е бил в едно легло с държавата.
От отчаяние мнозина се разбунтуват. Избягват контрола и данъците създавайки сива икономика. В „Корените на капитализма„, историка Джон Ченбърлейн пише следното във Франция:
Например, нужни са повече от две хиляди страници, за да се отпечатат правилата създадени за текстилната индустрия между 1666 и 1730. Тъкачите е трябвало да преговарят с държавата четири години, за да се снабдят с разрешително да втъкат „черна основа“ в платовете си. Ефекта от регулациите води до замръзване на френската текстилна продукция до едно ниво въпреки, че контрабандата и избягването на производствените регулации облекчават ситуацията до някъде. Нарушаването на правилата често водят до ужасни наказания: за нарушаването на законите регулиращи моделите на щампите върху платовете, около 16000 човека са били екзекутирани или убити във въоръжени сблъсъци с държавни служители.
Америка е била необятна, неизследвана пустиня извън обсега на политици и данъчни. Привидно е била под контрола на Европейските правителства, но всеки е знаел, че е била твърде голяма и твърде далече, за да бъдат наложени каквито и да са закони.
Накратко, Америка е била огромна сива икономика. Тук търговията е била свободна и предприемачеството неограничено. Данъците толкова често са били избягвани, че на практика е нямало никакви; човек е можел да задържи всичко, което е спечелил. Можел е да спести и инвестира и евентуално да започне свой процъфтяващ бизнес или ферма, които ще осигурят работа за следващата вълна имигранти.
Населена с непокорни, индивидуалистични контрабандисти и хора укриващи данъци, Америка бързо става най-проспериращото място на земята.
Може да сте виждали снимки на флаг с изобразено на него борово дърво украсяващ американските военни кораби по време на Революцията. Защо колонизаторите биха поставили борово дърво върху своя боен флаг?
Държавата издава закон забраняващ на колонизаторите да секат високи и прави дървета; тези дървета е трябвало да бъдат запазени за мачти на бойните кораби. Това е означавало, че най-добрите, най-ценните дървета върху частната земя на човек са били конфискувани в полза на държавата.
Когато държавния служител е идвал да избере и маркира най-добрите дървета, колонизатора го е следвал. Тези служители са били високо квалифицирани експерти, добри в избирането на най-добрите дървета за военните кораби, корабите които постоянно са преследвали корабите на контрабандистите.
Когато държавните дървосекачи са идвали да съберат белязаните дървета откриват, че дърветата вече са отрязани и продадени за употреба на корабите на контрабандистите.
Един от тези кораби е бил The Liberty притежаван от Джон Ханкок. Ханкок е бил успешен търговец познат в колониите като „Принцът на контрабандистите.“ Репутацията му спечелва честта да бъде първия подписал Декларацията за независимост.
За нещастие, както историята за боровото дърво илюстрира, Америка не остава извън обсега на държавна намеса. С увеличението на богатството на колонизаторите политиците започват да правят повече и повече усилия да откраднат – „да обложат с данък“ – това богатство. Повече и повече бюрократи и войници биват изпратени в колониите да наложат закони и да спрат сивата икономика.
Реакцията на колонизаторите е била драматична. Небезизвестния данъчен печат, например е бил посрещнат с въоръжен бунт; данъчните служители са били поляти с катран и оваляни в перушина, процедура, която обикновено е завършвала със смърт. Когато Джон Ханкок е бил арестуван, народа се разбунтува и държавните служители едвам отървават кожата си.
Това ни води до едно от най-важните, но забравени събития в Американската история. В своя анализ на Революцията от 1818, Джон Адамс говори за него като пита,
Но какво имаме предвид под Американска Революция? Имаме предвид Американската война? Революцията започна преди войната. Революцията беше в умовете и сърцата на народа, една промяна в религиозните им схващания за техните задължения.
Ключовата дума тук е религиозни. В анализа на Адамс, той говори за една проповед на Преподобния Джонатан Мею на 30 януари, 1750, която е била „прочетена от всеки“ и е критичен фактор водещ до революцията.
В тази проповед Мею твърди, че има един по-висш закон от всеки държавен закон. Хората, казва той, са длъжни да се покоряват на държавния закон само, когато той е в съгласие с по-висшия закон. Наистина, казва той, ако държавата наруши по-висшия закон, „ние сме длъжни да отхвърлим нашата васална зависимост“ и „да се съпротивляваме.“
Какъв е бил този по-висш закон? Древното общо право, което повечето колонизатори са разбирали и вярно са му се подчинявали, а са се присмивали и игнорирали законите и данъците наложени от политиците.
Общото право възниква от два основни принципа: 1) направи всичко, което си обещал да направиш и 2) не посягай на други хора и тяхното имущество. Това са двата принципа, по които всички главни религии и философии се съгласяват. Всяка от тях ги изразява по малко по-различен начин, но всички се съгласяват върху тези два закона, дори и да нямат допирни точки в други неща.
Тези два закона са източника на всички наши основни забрани срещу кражбата, измамата, убийството, изнасилването и т.н. „Направи всичко, което си обещал да направиш“ е в основата на договорното право; „Не посягай на други хора и тяхното имущество“ е в основата на криминалното и наказателното право.
Общото право е било закона, към който американските колонизатори са били посветени и това е бил закона, който политиците и бюрократите са нарушавали – те са посягали. Така че колонизаторите отхвърлят правителството си; те извършват държавна измяна.
Това е била цялата американска революция – държавна измяна. И тази държавна измяна е била считана за морална, етична, и праведна във всичко. Тя идва директно от общото право, която е било базирано на религиозната вяра на хората. Великия учен юрист Сър Уйлям Блякстоун пише, „Този естествен закон, бивайки връстник на човечеството и продиктуван от самия Бог е, разбира се, по-превъзходен в покорство от всеки друг… нито един човешки закон няма валидност, ако е в противоречие с този.“
Противно на това, което често четем, Американците не са воювали срещу Британците. Американците са били Британци. Войната избухва в Лексингтън през април 1775, петнадесет месеца преди обявяването на независимостта. Ето защо, през първите петнадесет месеца на войната, Америка все още е била част от Британия и Американците все още са били Англичани воювайки срещу собственото си правителство. Както мнозина памфлети и речи обясняват, те са воювали „за правата на Англичаните!“
Те са налагали по-висшия закон. Този вечен и непроменим закон казва, че политиците и бюрократите са човешки същества както всеки друг и тя нямат специални права или привилегии; те не могат да посягат на другите. „Всички хора са създадени равни,“ пише Томас Джеферсън.
И така, най-важния и похвален факт за основателите, който рядко се дискутира е, че те са вярвали в един по-висш закон от всеки закон на което и да е правителство и те са направили нещо по въпроса. Те са избягвали данъците и регулациите на държавата. Изнасяли са речи, писали са памфлети информирайки другите и така са съборили своето правителство установявайки едно ново по-близко в съгласие с по-висшия закон.
Високо развитата, просперираща цивилизация, на която се наслаждаваме сега е директен резултат от налагането от тяхна страна на по-висшия закон, и тази цивилизация ще продължи само, ако по-висшия закон се приложи отново и то скоро. Кажете го на останалите.
Превод: Явор Русинов

Голямата измама с Деня на благодарността

thanksgiv-dayОт Ричард Дж. Мейбъри

Всяка година по това време, децата в училищата из цяла Америка учат официалната версия за историята на Деня на благодарността, а вестниците, радиото. телевизията, и списанията отделят значително количество място и време за нея. Всичко е толкова цветно и очарователно.

Но също така е и много заблуждаващо. Официалната история няма нищо общо с това, което се е случило. Тя е измислица, варосана и направена по-приемлива колекция от полуистини, които отвличат вниманието от истинското значение на Деня на благодарността.
Официалната история разказва за Пилигримите качили се на борда на кораба Mayflower, които пристигайки в Америка се установяват в Плимутската колония през зимата на 1620-21. Тази първа зима е ужасна и половината от заселниците умират. Но оцелелите работят здраво и упорито и се учат на нови техники в земеделието от индианците. Жътвата на 1621 е изобилна. Пилигримите организират празненство и отдават благодарност на Бога. Те са благодарни за чудната, нова изобилна земя, която Той им е дал.
Официалната история заявява, че след това Пилигримите са заживели повече или по-малко щастливо завинаги като всяка година те повтарят първия ден на Благодарността. Други ранни колонии също имат трудни времена отначало, но скоро успяват и възприемат традицията всяка година да благодарят за тази нова, процъфтяваща земя наречена Америка.
Проблемът с тази официална история е, че жътвата на 1621 не е била изобилна, нито пък заселниците са били трудолюбиви и упорити. 1621 е била гладна година, а мнозина от заселниците са били мързеливи крадци.
В своята История на Плимутската колония управителя на колонията Уйлям Брадфор заявява, че заселниците са страдали от глад години наред, защото са отказвали да работят на полето. Вместо това са предпочитали да крадат храна. Той заявява, че колонията е била обладана от „корупция“ и „безпорядък и негодувание.“ Посевите са били нищожни, защото „повечето са били откраднати денем и нощем, преди дори да са станали ядливи.“
По време на жътвата на 1621 и 1622, „всички са напълнели гладните си търбуси,“ но само за кратко. Преобладаващото състояние през тези години не е било изобилието както твърди официалната история, но глад и смърт. Първият Ден на благодарността не бил толкова празник, колкото последното ястие на осъден човек.
Но в последващите години нещо се променя. Жътвата на 1623 е била различна. Изведнъж, „вместо глад сега Бог им даде изобилие,“ пише Брадфорд, „нещата явно се промениха за радост на мнозина, за което благославяха Бога.“ Впоследствие пише той, „между тях нямаше голяма нужда или глад от този ден нататък.“ Всъщност през 1624 година толкова много храна е произведена, че заселниците биха могли да изнасят царевица.
Какво се е случило? След оскъдната жътва на 1622, пише Брадфорд, „те започнали да мислят, как да увеличат добива.“ Поставили под въпрос формата на икономическата организация.
Тя изисквала „цялата печалба и облага придобити чрез търговия, трафик, превоз, работа, риболов и по какъвто и да е друг начин“ да бъде оставена в общият склад на колонията и „всички жители на колонията са трябвало да взимат месо, пиене, облекло и всяка друга провизия от общите запаси.“ Човек е трябвало да остави в общия склад всичко, което е можел и да вземе само това от което се е нуждаел.
Това „от всеки според възможностите, на всеки според нуждата“ е било ранна форма на социализъм и затова Пилигримите са гладували. Брадфорд пише, че „младите мъже, които са били най-способни и подходящи за работа и служба“ са се оплаквали, че са били насилвани да „прекарат времето и усилията си да работят за жените и децата на другите мъже.“ Също така, „силните или талантливите са нямало по-големи дажби на храна и дрехи от тези на слабите.“ Затова младите и силните са отказвали да работят и произведената храна никога не е била достатъчна.
За да поправи ситуацията, през 1623 Брадфорд изоставя социализма. Той раздава на всяко семейство парцел земя и им казва, че могат да задържат всичко, което са произвели или да го заменят както намерят за добре. С други думи, той заменя социализма с един свободен пазар и това е края на гладните времена.
Много ранни групи от заселници установяват социалистически щати навсякъде със същите ужасни резултати. В колонията Джеймстаун, установена в 1607, от всеки кораб, който пристига, по-малко от половината заселници оцеляват през техните първи 12 месеца на Американска земя. Повечето от работата се е вършила само от една-пета от мъжете, а останалите четири-пети са избирали да бъдат паразити. През зимата на 1609-10 наречена „Гладно време“ населението спада от 500 на 60. Тогава колонията в Джеймстаун е превърната в свободен пазар, а резултатите са били толкова драматични във всяка подробност, колкото и в Плимутската колония.
Превод: Явор Русинов
24.11.2016