От Джон Роузмънд
Наскоро попитах женена двойка, която има три деца, които все-още не бяха тийнейджъри, „Кои са най-важните хора във вашето семейство?” Като всички добри майки и бащи от това смело, ново хилядолетие, те отговориха, „Нашите Деца!” „Защо?”, попитах аз. „ Кое е това, което придава този статут на вашите деца?” И като всички добри родители от това смело, ново хилядолетие, те не можеха да отговорят на въпроса, освен да се позоват на своите емоции.
И така, аз отговорих на въпроса вместо тях: „Няма разумен аргумент, който да придаде на нашите деца този статут.”
Продължих посочвайки им, че много, ако не и повечето от проблемите, които имат с децата си – типичните проблеми в наши дни – са в резултат от това, че се отнасят към децата си така сякаш бракът и семейството им съществуват заради децата им, което всъщност е обратното. Децата и бракът им съществуват и процъфтяват, защото са създали стабилно семейство.
Нещо повече, без тях децата им нямаше да се хранят добре, така както го правят в момента; нямаше да имат хубавите дрехи, които носят на себе си; нямаше да живеят в прекрасния дом, в който се намират сега; нямаше да се радват на невероятните ваканции и т.н. Вместо живот, който е относително безгрижен (въпреки драмите, които те от време на време си измислят), децата им щяха да живеят живот изпълнен с тревоги и липси.
Този въпрос удря точно в сърцето на проблема. Хората на моята възраст знаят много добре, че това е сърцевината на проблема, защото когато ние бяхме деца, ни беше кристално ясно, че родителите ни са най-важните хора в семействата ни. И това, точно това, е причината да уважаваме родителите си, и точно това, е причината да почитаме възрастните по принцип. Едно време в Америка децата бяха второкласни граждани, което беше в тяхна полза.
Беше ни също така ясно, говоря разбира се по принцип, че бракът на родителите ни беше по-важен за тях от отношенията им с нас. Ето защо, не спяхме в леглото им, нито прекъсвахме разговорите им. Семейната вечеря у дома се считаше за по-важна от домашната ни работа след училище. Мама и татко говореха повече, много повече един с друг, отколкото с нас. Поради липса на идолизиране на децата, ние съзрявахме по-рано, и много по-успешно от следващите поколения.
Най-важният човек в армията е генерала. Най-важният човек в една корпорация е изпълнителният директор. Най-важният човек в една учебна стая е учителят. А най-важните хора в семейството са родителите.
Най-важното нещо за децата е да се подготвят за отговорни членове на обществото. Основната цел не трябва да бъде отглеждането на отличник, който се отличава в три спорта, спечелил си място в олимпийския отбор по плуване превърнал се в известен мозъчен хирург. Основната цел да се отгледа дете е общността и културата да бъдат укрепени.
„Нашето дете е най-важният човек в семейство ни“ е първата стъпка към отглеждането на дете, което расте с убеждението, че всички са му длъжни.
Вие не искате това. Вашето дете няма нужда от това. И Америка също.
Превод: Явор Русинов – Син
Свобода и бъдеще 
Невярна статия! Най – важните хора са нашите деца, а за децата – техните родители. Бог се открива в душите на децата и в родителите едновременно, без да изисква нещо от тях, а само любов и уважение. 🙂
Почвам отдолу-нагоре. „Най-важният човек в армията е генерала.“ – пълна заблуда. Всеки човек е важен и всеки човек е част от армията, всички са колектив и защитават, бият се, воюват и умират като един; от военна и стратегическа гледна точка, никой не е по – важен от другия, нито в армията, нито в полицията, макар и да има титли и висши звания, само по себе си високата титла и висшия чин не значат нищо, ако нямаш армия и хора зад гърба си. Пример, да си купиш лист хартия от книжарницата и да я подпечаташ и да напишеш върху нея: „президент на България“, хубава мечта, но просто една илюзия простираща се извън нашата ограничена природа. 🙂
„Най-важният човек в една корпорация е изпълнителният директор.“ – отново пълна забуда. 🙂 Почвам да си мисля, че е нарочно заблуждението с някаква прикрита цел. Както споменах и малко по – горе, няма по-по-по- най – „важни“ хора нито в коропорациите, нито в армиите, нито в обществените инситуции, нито дори и в космическите науки. Всеки е толкова важен, колкото са важни и неговите шефове, началници, родители, учители и пр. пак се прави някакво умишлено деление на хората според техните качества, умения и познания, без да се вникне в тяхната същност, че преди всичко сме хора-обединени от общата идея, че сме Божии чеда и след това различни в единството си. 🙂