НЕ ТОЛКОВА СКРИТАТА ЦЕЛ НА ДЪРЖАВНОТО ОБРАЗОВАНИЕ
„А какво ще кажеш за социализацията “
Ние които образоваме децата си извън училищната система се сблъскваме с нескончаеми обвинения маскирани като загриженост, но най-учудващото и най-упоритото, от които – е въпроса за социализацията. С години се сблъсквам с един и същи въпрос на скептиците: Как децата ти ще бъдат общителни, ако ги държиш заключени по цял ден у дома?
Малцината образовани у дома деца водещи живот на изолация, който този въпрос подразбира, изглежда не успокоява питащият. Има нещо, което децата би трябвало да получат при процеса на групово обучение – особено в големи, държавно финансирани училища – което ще им помогне да се интегрират в обществото като цяло.
Да се научиш да бъдеш малка част от голямата система
Наскоро говорих с една майка, която иска да си образова дъщерята у дома. Бащата на момичето се противи на идеята, защото настоява той, образованието у дома, ще провали в подготовката ѝ за „истинския свят.“ Намирам го за важно, че този мъж има военна кариера. Истинския свят, такъв какъвто той го познава, е организиран, стриктно контролиран и парализиран от бюрокрация – най-малкото в сравнение с много различния свят на доброволна обмяна и доброволен ред.
Ако целта ви за вашите деца е доживотна работа за правителствената чиновническа администрация, тогава при всички случаи трябва да ги изпратите в държавно училище: колкото по-голямо, толкова по-добре. Но ако под „социализация“ имате предвид детето да стане общително, да развие интелигентност и социални рефлекси, които да насърчават мирни и приятни взаимодействия с по-големи групи приятели и непознати, то тогава иронията с въпроса за социализацията е, че ситуацията е точно обратната. Точно децата обучавани в училище, отделени по възраст и настанени по статични и изкуствени ограничения на училищната среда, демонстрират повече поведенчески проблеми докато са в училище и по-големи трудности за адаптация към света след завършване.
Дали „социализацията“ означава натиск от връстници?
Докато децата обучавани у дома се научават да взаимодействат всекидневно с хора на различна възраст, то училищата учат учениците си да мислят за възрастните главно по отношение да избягват проблеми (или понякога да ги търсят.) Това оставя социалните им уроци на техните връстници, които тясно се определят като съученици, заради възрастта им.
Томас Смедли, който е подготвил магистърска теза за Радфорския университет на Вирджиния за „Социализацията на образованите у дома деца,“ казва следното:
В държавните обществени училища децата са социализирани хоризонтално и временно в съответствие с техните непосредствени връстници. Педагозите у дома се стремят да социализират децата си вертикално, към отговорност, служение и зрялост с поглед към вечността.
В резултат повечето образовани у дома деца растат като добре приспособени, гъвкави и емоционално зрели възрастни, отворени към многообразието на връстници и социалния контекст.
Професора по психология Ричард Г. Медлин пише в „Домашното образование и въпроса за социализацията преразгледани,“
Родителите на децата образовани у дома очакват от децата си да уважават и да се разбират с хора от различни среди… Сравнение с деца посещаващи конвенционални училища … изследванията показват, че имат по-качествени приятелства и по-добри взаимоотношения с родителите си и други възрастни.
Освен това, казва Медлин, „Те са щастливи, оптимистични и доволни от живота си.“ Колко често чувате тези думи да се прилагат, за която и да е друга група деца?
В същото време, „изглежда има огромно количество доказателства“ според изследователя Майкъл Брейди, „че деца социализирани в среда доминирана от връстници са изложени на по-висок риск от развитие на социална неприспособимост, отколкото тези социализирани в среда наблюдавана от родителите.“
Устойчивостта на мита за социализацията
Твърдението, че деца отделени от големите групови училища някак си ще пострадат в социалното си развитие, никога не е имало смисъл. (Всъщност, точно големите групови училища могат да увредят социалното развитие.) Никой ли не е имал социални умения преди ерата на масовото образование?
Десетилетия на изследвания сега подкрепят заключението на здравия разум: изкуствено йерархичната и възрастово сегрегирана структура на съвременните държавни училища произвежда ненормална форма на социализация с нездравословно отношение към авторитет и връстници.
Учениците които избягват тази съдба имат силни родителски и други възрастово зрели модели на подражание и активно ангажиране с разнообразна общност извън училище. Образованието у дома не притежава монопол върху ангажирани родители и здрави общности, но тези преимущества са почти автоматична част от домашното образование.
Тогава защо мита за социализацията отказва да умре?
Може би не сме разбирали критиците през цялото време. Родителите обучаващи децата си у дома, мислят за социализацията като развитие на автономни, социални умения на един индивид за здравословни взаимодействия в рамките на една по-голяма общност. Но може би това, което ние считаме за здравословно, изобщо не е това, което критиците имат предвид.
Програмиране на мълчаливото дете
Книгата на Сюзан Каин, 2012г., Тихо: Силата на интровертите в един свят, който не може да спре да говори, не адресира специално образованието у дома, но Кейн говори за историята на образованието и еволюцията на това, което тя нарича „Екстровертен идеал – вездесъщото убеждение, че идеалната личност е общителна, водеща и се чувства удобно в центъра на вниманието.“
Започвайки с 20-те години на 20 век, Каин ни казва,
Експертите съветваха родителите да социализират децата си добре и училищата да променят акцента си изучаване на книгите към „подпомагане и насочване развитието на личността.“ Педагозите подеха тази мантра ентусиазирано…
Добронамерени родители от средата на века изпратиха децата си на училище на изключително малка възраст, където основното предназначение беше да се научат да се социализират. (Ударението е добавено допълнително).
През 19 век, образованието все още се подразбираше като развитие на личностния характер, интелект и знание. До средата на 20 век, образователните реформатори изместиха акцента от подготовката на индивидуалния ученик за неговото бъдеще към интегриране на личностите в една по-голяма група и по-широка визия за едно реформирано общество.
Новото групово мислене
Ние американците на 21 век може да и мислим за себе си като „за разлика от колосаните якички на комформистите от петдесетте“ използвайки фразата на Каин, но тя вижда идеала за екстроверта да се утвърждава отново в това, което тя нарича „новото групово мислене,“ което обяснява тя, „издига работата в екип над всичко друго.“
Във все повече училища, тази работа в екип се насърчава, „чрез все по-популярния метод на преподаване наречен ‘кооперация’ или обучение в ‘малка група'“. Този кооперативен подход, независимо от намеренията, които стоят зад него, всъщност уврежда учениците – интроверти и екстроверти – както академично, така и интелектуално. За да обясни защо, Каин цитира работата на др. К. Андерс Ериксон, шведски психолог и един от водещите изследователи в света по експертиза.
Макар и единично, то се оказва основно за овладяване на всяка дисциплина.
Само когато сте сам, сте способни да се въвлечете в умишлена практика, което е ключ към изключителни постижения. Когато практикувате преднамерено вие определяте задачите и знанието, които са извън обхвата ви, стремите се да обновите вашето изпълнение, наблюдавате вашия прогрес и се коригирате своевременно. Практическите сесии, които не следват този стандарт, са не само по-малко полезни – те са котрапродуктивни. Те засилват съществуващите познавателни механизми, вместо да ги подобряват.
Каин и Ериксон предлагат няколко причини, защо умишлената практика е най-добре да се провежда, когато човек е сам, „но най-важното“, пише Каин, „тя включва работа по задача, която е най-голямо предизвикателство за вас самите.“
Кооперативите, учебните групи, групите за игра, и всякакви видове групи означават, че един образован у дома ученик прекарва достатъчно време с други деца, включително и такива от конвенционалните училища. Но образованието у дома също така дава възможност на децата да прекарат повече време сами за вида обучение, което Ериксон описва.
Това не е нещо, което повечето учила предлагат, нито е съвместимо с акцента върху кооперативното обучение.
Образованата у дома личност
„Структурата и реалността на традиционните училища,“ пише Ребека Кохендерфер за Homeschool.com, „учи децата на пасивност и отстъпчивост, които ги следват през целия живот. Децата се учат да се отнасят зле с тях, да игнорират жалки шефове с лошо отношение към тях или половинки със същото цинично държание към тях на по-късен етап в живота им.“
„В традиционното училище,“ добавя Кохендерфер, „някой узурпира авторитета.“
Децата от семейства образоващи у дома учат съвсем различни уроци за авторитета и отговорността.
Изследователя Джон Уесли Тейлър използва скалата за оценка на детската себепредстава на Пиърс-Харис, за да оцени самочувствието на 224 образовани у дома деца. „В глобален мащаб,“ пише Тейлър, „половината от децата образовани у дома отбелязват над 91 процента. Това състояние може да дължи на по-високи постижения и майсторски нива, независими характеристики за учене, или на ситуациите при които децата получават личното внимание на родителя в средата на образованието у дома.“
Силно „самоопределяне“ не означава, че децата образовани у дома са егоцентрични. „Тяхното морално мислене е толкова напредничаво, колкото и на другите деца,“ според едно изследване на Ричард Г. Медлин, цитирано по-рано, „и те могат да бъдат по-склонни да действат безкористно.“ Това което в действителност, обаче, това означава е, че при децата образовани у дома, има много по-малка вероятност да растат като хора следващи останалите.
В 1993, Дж. Гари Нъулс, тогава професор по образование в университета на Мичиган, анкетира 53 възрастни, които са били обучавани у дома от своите родители. Той открива, че почти две-трети имат собствен бизнес. Това е повече от два пъти от средното глобално и около 10 пъти повече сегашното средно за страната. „Това че толкова много от анкетираните имат собствен бизнес,“ казва Нъулс, „подкрепя твърдението, че образованието у дома има тенденцията за повишаване на самостоятелността и независимостта на дадено лице.“
Тази независимост може би е истинският източник на опасенията на критиците.
„Учители от държавните училища и други критици,“ коментира Нъулс, „поставят под въпрос, дали децата образовани у дома ще могат да станат продуктивни, участващи членове на едно разнообразно и демократично общество.“
Но с толкова много доказателства за превъзходните резултати постигнати от образованието у дома – както академични, така и социални – би трябвало да поставим под въпрос целите на критиката. Наистина ли има загриженост за благосъстоянието на тези, които се образоват извън училищата? Или е по-скоро, както толкова много от техния език подсказва, те са загрижени за успеха на определена визия за обществото – една визия, в която те се страхуват, че тези които са независимо образовани, може да не я приемат с готовност?
Б. К. Маркъс – редактор на the Freeman
Превод: Явор Русинов
Статията е взета оттук
Свобода и бъдеще 