Истинският житейски ефект от Петата заповед

Играта „Какво би станало“ винаги е интересна. Какво би станало, ако Хитлер беше нападнал Англия след Дюнкерк? Какво би станало, ако японците не бяха бомбардирали Пърл Харбър? Какво би станало, ако Гражданската война в САЩ никога не се бе случила? Какво би станало, ако Петата заповед, „Почитай баща си и майка си“, не бе съществувала?

Дали конвенционалните семейни връзки, които сме приели за даденост в западната цивилизация, биха се появили от друг източник?

Казано по друг начин, дали без Петата заповед в нашето национално подсъзнание, бихме заприличали повече на маймуни със своите малки?

Може би уважението към родителите е еволюирало естествено, защото човешкото биологично естество е направило младите да зависят от родителите си за по-дълго време? Вероятно такава благодарност в младите хора към техните родители е предизвикала появата на семейната структура автоматично?

Глупости! Ако щедростта винаги предизвикваше благодарност у получателите ѝ, то онези, които живеят на социални помощи биха съставлявали най-благодарния и патриотичен сегмент на американското общество. Както повечето хора с житейски опит знаят, твърде многото даване често предизвиква негодувание, а не благодарност. Тъй като е почти невъзможно да се отплатят подобаващо на родителите си, то най-естественото детско чувство е негодуванието.  

Поради тази причина, много терапевти днес печелят изключително добре като просто изслушват пациенти, които обвиняват родителите си за своите провали. Още веднъж, само  Петата заповед забранява подобно отношение; вместо това, тя изисква от нас доживотна лоялност към родителите.

Можем да анализираме този въпрос като изследваме как атеистичните режими, и най-вече комунистическите тиранични режими, почти винаги се противопоставят на всяко по-специално отношение между родител и дете. Съветска Русия се е специализирала в това да възпита децата в доносничене на своите родители. Героят на руският еквивалент на бой-скаутите, младите пионери, е бил младеж на име Павлик Морозов, чиито родители Сталин убива след като Павлик ги предава, че не са предали всичката семейна храна.

Тъжно е, но в ранните дни на Израел, когато социализма води пред юдаизма, паравоенната организация Хагана изисква от младите си последователи да предават родителите си, които симпатизират на Палмек, конкурентната защитна групировка. Студентите завършили Московския революционен университет Лумумба са били инструктирани да убият единият от родителите при завръщането си в Африка след завършване на тяхната индоктринация. Това е било доказателство, че са „добри комунисти“. Да, колкото по-далеко отиваме към лявата страна на идеологията, толкова по некомфортни ставаме със схващането, че детето дължи уникална лоялност на своите родители, както и към идеята, че човек обича децата си повече от всеки друг.

Ето защо данъкът върху наследството е по-популярен в по-малко религиозните общества. Без Петата заповед изглежда неморално родители и деца да имат специална връзка, която изисква посвещение и грижа дори отвъд смъртта.

Какво би станало, ако нямаше Пета заповед? Ами при всички случаи нямаше да има семейства, няма да има здрава западна цивилизация и нямаше да има Америка. Вероятно страданията, през които минават някои култури, частично се дължат на факта, че думите „Почиташ баща си и майка си“ никога не са се пропили в тяхното социално ДНК.

Даниел Лапин

Превод: Явор Русинов

Случаят срещу западната цивилизация – част 1

Джеймс Джордан

Част 1: Въведение

Колапсът на западната традиция в Съединените Щати, срещан във враждебността към Християнството в управлението и образованието, и отстраняването на „традиционното” и „канонично” учение от нашите институции в средното и висшето образование, води към криза и възможност за сериозните вярващи в началото на третия милениум. Тези статии са покана да помислим откровено и прямо за това, каква да бъде християнската програма. Моята отправна точка са две мои статии публикувани преди това. Първата е брошурата Криза, възможност и Християнско бъдеще, публикувана от Transfiguration Press и на разположение от Biblical Horizonsза $3.50. Втората статия „Великият Махмурлук,” публикувана в Biblical Horizons No. 74 & 75, и на разположение от Biblical Horizons за $2.00.

До голяма степен приемам, че Библейско вярващите християни са позволили на Римокатолиците и светските консерватори да мислят заради тях. И двете групи защитават завръщането на синтетичната култура наречена „Западна цивилизация,” една несвята (и нестабилна) смесица от Гръцко – Римско езичество и библейска религия. Много автори в тези две групи са брилянти и понякога имат истински проникновения, но това не променя факта, че това, което те защитават, основно е смесица от Ваал и Христос. Така нареченият „канон” на западната литература, е такава смесица често включваща много повече нехристиянска работа, отколкото християнска. Ситуацията по отношение на политическата философия в западната цивилизация е още по-лоша.

Поради това, че библейските християни често, не са високо образовани, и често са доста уплашени, те откриват себе си привлечени към консервативните писатели и мислители. Преди няколко години, например, работата на светският консерватор Алан Блум Краят на американският разсъдък (The Closing of the American Mind) беше одобрена в християнския свят. Буквално нямаше никаква критика към тази книга.

Липсата на силно интелектуално присъствие сред библейските християни в Америка означава, че топката е при римокатолическите мислители и техните приятели по презумпция: Уйлям Бъкли, Джон Нюхаус, и Ръсел Кърк, например; и такива публикации като Първите неща, хроники иСъвременният век. Тези мъже и много други като тях имат да кажат много добри неща, но основно искат да върнат обратно часовника в ситуация, където езическото и християнското мислене се сливат в „западен” синтезис. Те имат склонността да четат езическите Гърци и Римляни през християнски очи, създавайки въображаеми платоновци и цицероновци, които никога в действителност не са съществували. Но също така, те нямат високо мнение за Писанието, особено за социалните директиви, които Бог изговори към Израел на планината Синай, и по този начин са много повече повлияни от пътищата на езичниците, често без да го осъзнават.

Както споменах по-горе, Западната цивилизация свърши. Така да се каже, традицията на тази цивилизация е разрушена от две поколения на невежество и отстъпничество от вярата, тръгвайки от шейсетте до днес. Ето защо, въпроса пред нас като библейски християни е този: Правим ли усилия да възстановим тази традиция или трябва да погледнем към Библията и да направим усилие да създадем нещо по-добро?

Предполагам че повечето библейски християни ще отговорят, че трябва да създадем нещо по-добро. И все пак, когато аз погледна църквата, християнското образователно движение, света на християнските коментари днес, идвам до заключението, че има нужда от по-дълбоко размишление по въпроса. Много християнски училища, например, сега рекламират, че предлагат „класическо християнско образование.” Това означава ли, „старовременно християнско образование”? (което може да бъде проблем само по себе си). Или означава „една комбинация от най-доброто от Библията с най-доброто от класическите Гърци и Римляни,” което е още по-голям проблем. Тези училища преподават ли Латински и Еврейски като основни инструменти за живота? Училищният ден организиран ли е литургично около Псалтиря и набляга ли се музиката толкова, колкото на езика и литературата?

Не знам отговорите на тези въпроси и в известен смисъл не мога да ги знам. Едно е сигурно, всички тези училища са различни с различни хора въвлечени в тях. В друго, обаче, такива лидери като тези в движението на  „класическото християнско образование” със сигурност се учат в движение, така че това, което са защитавали преди пет години, може да бъде преразгледано днес. Моята цел в повдигането на въпроса, не е да критикувам тези искрени християнски учители; далеч от това. Те вероятно са свършили най-добрата работа в християнското образование. По-скоро ги давам за пример, за да илюстрирам цялостната загриженост в тези статии. Може би някои от тези въвлечени в усилията за християнско образование, ще прочетат тези статии и ще бъдат стимулирани от тях, като всички ние се борим да положим една по-солидна основа за бъдещите поколения.

Нещо повече, не вярвам, че можем да възстановим традицията наречена „западна цивилизация.” Опитите да го направим са загуба на време и усилия, борейки се в вятърни мелници. Както посочих в През нови очи (Through New Eyes), глава 3, културите са символични структури свързани от светоглед (символизиращ света по определен начин) опериращ в дадена традиция. Веднъж разруши ли се традицията, културата не може да се въздигне отново. Културите не са като камъни в стена, които ако се разрушат, да могат да се вдигнат отново. По скоро културите са като яйце. Когато яйцето се счупи всички сили на света не могат да го съберат отново. Когато една култура си отиде – а нашата си отива – единствената възможност за бъдещето, е да положим основите на нова култура. В рамките на историята на културата, един Йосия може да я възстанови; но когато една култура си отиде, нужни са нови Авраамовци. В противен случай злият звяр ще победи Витлеем.

И така, какво е „западната цивилизация”? Терминът е бил създаден първоначално от Г. К. Честертън, самият той доста проницателен римокатолически мислител, преди около век. Когато културата започва да запада, той й дава име за себе си, като я вижда вече „в миналото” и по този начин с въплътен смисъл. Не знам със сигурност, какво е имал предвид Честърн под този термин, но общо казано, западната цивилизация е култура, която е израснала от класическия свят на Гърция и Рим под влиянието на Библията. Главно смесица от тези два източника. В различно време, единият или другият е взимал надмощие.

Сега, това което написах е много обща характеристика. Едно много кратко обобщение на историята на тази цивилизация ще покаже някои от нейните детайли. Нека да започнем със самата Апостолска ера, времето когато Новият Завет е бил написан. Има хора опитващи се да спорят, че мисленето на Апостолите е било божествено наложена синтеза от Старият Завет и най-доброто от езическото мислене. Това откровено е явна глупост, но от време на време изплува на повърхността, така че можем да я използваме тук. Да предположим, че има една нова, „по-вътрешна” и повече „от друг свят” етика и духовност в Новозаветните писания, срещу едно „по-външно” и „от настоящия свят” мислене намиращо се в СЗ. Сега, никой запознат с Псалтиря и с Еклисиаст не би си представил подобно нещо. СЗ в най-малкият детайл е толкова „по-вътрешен” и „от друг свят” колкото и НЗ. И ако обърнем внимание на това, което Павел, Исус и други казаха, ще видим, че тяхното послание в най-малкият детайл беше толкова „външно” и „от настоящия свят”, както това на Мойсей и пророците.

Или да предположим, че новозаветната гръцка дума за „църква”, ekklesia, намеква за гръцкия град – държава от преди 500 години. Стига глупости. Новозаветната употреба на думата ekklesia е изцяло основана на старозаветните думи за организирано събрание на Бог, основано на схващания в настоящият Израел от началото и активно представени в юдейската култура по времето на написването на Новият Завет. Няма нищо общо с това, как гърците са използвали думата в друга цивилизация пет века по-рано, освен в качеството си на термин съдържаш в себе си доста от същото схващане (събрание на хора организирани като управление). По отношение на ekklesia, единственото нещо изтекло от гръцката цивилизация към Юдеите е бил звукът на словото и неговата обща приложимост; съдържанието идва от Библията и Израелските традиции. (За пълна дискусия, вижте моята книга Социология на църквата, фотокопие можете да закупите от Biblical Horizons за $10.00.)

Някои могат да твърдят, че определени философи и религиозни традиции в Гърция са подготвили пътя за Гърците да получат библейското откровение, ето защо, има такива подобни схващания между тях. Да твърдиш подобно нещо, обаче, означава да не разбираш Гърците и библията както ще видим.

Ранната църква след апостолска църква е била въвлечена в духовна война с Гръцко – Римската цивилизация, и не е била заинтересувана от какъвто и да е вид синтезис с тях. Дори и по това време, обаче, мнозина от водещите мислители на Християнството са били обърнати от философията и са донесли със себе си много езически багаж. С покръстването на Константин и приемането на християнството като истинската религия, нещата се променят. Много посредствени хора идват в орбитата на църквата, а заедно с тях и езическите схващания и практики.

Междувременно, когато християнството се е придвижвало в племенните култури на Северна Европа, то е било библейското такова, а не неговия Гръцко библейски синтезис. Ранно европейското християнство, по време на проблемните времена наречени, „тъмни векове”, е търсило да установи своето социално и политическо мислене директно върху Библията, без да се „облагодетелства” от Римския закон и Гръцката философия. Резултата е бил огромен социален прогрес (особено като се вземе предвид варварщината на племената преди да бъдат покръстени).

Във времето, обаче, църквата става „скована, корумпирана и невъзприемчива,” цитирайки Педж Смит. В 1400те, откриваме съживление на интереса в гръцката цивилизация, резултат от новото общение между Рим и Константинопол. Смит пише, „по отношение на най-новата интелектуална мания – гръцката мисъл и култура. Резултатът е това, което се нарича, християнски хуманизъм, движение търсещо да възвеличае човека, най-благородното творение на Всемогъщия. Едно от последствията е било неизбежното избледняване на Бога. Безумната пристрастеност към гръцките неща скоро става оръжие срещу задушаващия се авторитет на църквата. Ако някой погледне нещата обективно, ще види най-куриозното развитие … Моментът на възвишаване на Гърция, или, по-точно Атинянската култура. Този момент е бил толкова кратък, колкото и брилянтен. Траел е грубо петдесет години. Не е променил нищо в държанието на хората. Мисля че е безопасно да кажем, че до колкото е повишил артистичния и интелектуалния живот на расата (нещо в което аз се съмнявам – ДБД), светът би бил същия и без него. Действителният живот на Гърците е бил толкова далеч от идеалният образ, да кажем на, Платоновата Република (която всъщност е било сурово диктаторство), колкото човек може да си представи. Историята на гръцките град – държави е история, главно на продължителни външни войни и вътрешен хаос.

„Нещо повече, Гърците са били невероятно горди и особени хора, презрителни към варварските (както те се изразяват) култури около тях. Това което е манията по Класическото и особено Гръцкото е (използвайки Св. Августиновата система) града на човека като религия срещу града на Бога. Тази философия представя истинското неразбиране на Гръцката мисъл. Чрез процеса на преобразяване, често нерационалните Гърци са били представяни като примери на рационалността, науката и разума.”

(Пейдж Смит, Преоткриване на християнството: история на съвременната демокрация и християнската етика (New York: St. Martin’s Press, 1994), стр. 32-34. Мнозина считат Смит като светило на Американските историци.” Тази негова книга е любопитна смесица от добри християнски идеи и изключително лоша икономика.)

Въпреки че Гърците и техните идеи са представяни като опоненти на християнството през Ренесанса, гръцките и римските идеи са повлияли западния християнски свят по-рано. Всички европейски племена са почитали Рим, и въпреки, че са използвали библията като техен основен закон, те също са искали да бъдат „Римляни”, като по този начин наричат себе си „Святата Римска Империя.” В късните „средни векове” философът Аристотел оказва влияние на западния християнски свят в резултат от контакта му с Арабската цивилизация, където Аристотел е преживял по-ранно съживление. И за съжаление, мнозина западни теолози са увековечили Платоновите идеи открити в писанията на ранната църковна мистика като псевдо – дионисианството.

Преоткриването на Гърция и Рим и въздигането на съвременното езичество, резултира в растежа на държавния абсолютизъм в Европа, който за кратко е бил контриран от Реформацията. Реформацията, обаче, не къса изцяло с класицизма, както е трябвало да направи. Римските стоически идеи за добродетелта и закона намират своето място почти във всяко писание на Реформаторите и пост-реформаторите (с изключение на Лутер, който бурно се е възпротивявал на всичко езическо). По-късно, Пуританите, които по много начини са търсили да бъдат последователни с Библията, продължават да образоват децата си в Латински, Гръцки и Римски автори. Техните внуци стават Унитарианци. Никаква изненада.

(Вижте двете статии от Питър Лайтхарт в Biblical Horizons : “Stoic Elements in Calvin’s Doctrine of the Christian Life,” and “That Eminent Pagan: Calvin’s Use of Cicero in Institutes 1.1-5.” Вижте също, ако можете да я намерите, Rousas J. Rushdoony, The Flight From Humanity.)

През цялото време, разбира се, библията има своето влияние, но не и на върха. Хора образовани в библията като деца често стават либерали след като прочетат „класиците”. Образованието и управлението са останали тежко засегнати от влиянието на езичеството.

(Ако можете да ги откриете, две изключителни книги за историята на християнството в западната цивилизация от Rousas J. Rushdoony: The One and the Many and World History Notes. Всяка от тези е публикувана многократно. Не зная как да се сдобиете с тях.)

С това кратко описание на миналото, нека сега да вземем под внимание някои фактори в културата и цивилизацията, като се опитаме да се справим по-добре от нашите предци.

Към част 2

Превод; Явор Русинов

Великият махмурлук, част 2

Джеймс Б. Джордан

Юни 1995

Четирите елемента на махмурлука

Второ, Елинизмът. Ако Римокатолиците поддържат мита за Рим, то източното православие се фокусира върху увековечаването на Елинизма. Все пак те са Гърци, а не Юдеи. Всичкият буламач и простотии на ориенталското езичество и тайнствените религиозни култове намират мястото си в Православието: монашество, поклонение на образи, безбрачие, мистично съзерцаване, девствеността на Мария и т.н. Всичко това е Свята Традиция, традиция, която не произхожда от Библията, а от Елинистката цивилизация на късния древен свят.

Но Елинизмът има и друг гибелен ефект, и то не само на изток. Гръцките философи са били считани като класици и постоянно са били изучавани на запад в продължение на векове. Философите са Гръцкият фалшификат на пророците. Третата епоха на старото създание беше епохата на възстановяването на пророци и философи. Човек трябваше да избира измежду тях, и западната цивилизация винаги е избирала философите. Ето защо трябва да се радваме, когато виждаме западната цивилизация най-накрая да умира.

Гръцките философи (Платон, Сократ и т.н.) няма какво повече да ни научат от Конфуций, Буда, Лао-Тзе и Бавахад-Гита. Всички те са се пръкнали по едно и също време в историята и всички те са зли фалшификати. Аристотеловата логика е заслепявала мисленето на хората в продължение на 2000 години. Време е да осъзнаем, че Бог имаше предвид работа, когато каза, че Гърция е враг на вярата.

Трябва да се събудим, да се погледнем в огледалото, да изпием чаша кафе и три парацетамола, и да се отървем от този махмурлук, ако искаме да дадем нещо по-добро на нашите внуци. Единствените хора, които трябва да изучават гръцки са историците и ново заветните учени.

Трето, Евреите. Всеки който посмее да каже нещо негативно по отношение на Евреите е счетен за антисемит. В миналото написах, че Евреите не са Богоизбран народ и бях наречен нацист и антисемит от теономичен постмилениалист (човек вярващ, че Римляни 11 предстои да се изпълни в бъдещето).

Не е възможно днес да кажеш, че Евреите са не спасени и трябва да се обърнат към Христос, освен ако не искаш да те нарекат антисемит. Ето защо, всеки християнин трябва да живее с тази омразна клевета; сблъсквайки се с факта, че едновременно с това трябва да бъдем откровени и да кажем това, което трябва да бъде казано.

Евреите не са вече Божиите специални хора. Те не са под какъвто и да е вид проклятие, защото проклятието, което поеха върху себе си, заради разпъването на Исус, се изпълни през 70те след Христос (Матея 27:25). Оттогава, Евреите не са по-различни от които и други езичници.

Евреите не са никаква специална част в Божиите бъдещи планове за историята. Те ще бъдат обърнати, защото всички нации ще бъдат обърнати. Но няма нищо специално в тяхното обръщане. Обещанията в Римляни 11 бяха изпълнени през 60те след Христос (Откровение 7). За съжаление, мнозина средновековни и реформистки теолози, и буквално всички пуритани, всички диспенсационалисти, и мнозина премилениалисти, амиленианисти и посмилениалисти днес – всички бяха/са се фокусирали върху Евреите. На тях трябва да им се отдават специални молитви и внимание, защото те все още са център на историята. Тяхното обръщение ще бъде „живот от смъртта” за историята. Или, когато църквата е грабната, Евреите ще победят. Всеки мислещ по този начин, мисли в категориите на старото създание. Той не разбира значението на идващото ново създание в историята.

Религията на Юдаизма носи оралната законова традиция, за която Исус каза, че е от Сатана и е заразила древната църква под формата на Юдаисти. И все още, откриваме християнски теолози да се обръщът към Мишна и Талмуд, за да обяснят сериозни теологични въпроси, подложени на Исусовото осъждение. Онези, които искат да отрекат достъпа на децата при Господната трапеза, регулярно се обръщат към тези демонични книги, за да оправдаят позицията си. Откровено казано, това е поразително. Защо не цитират от Корана или книгата на Мормон?

Днес, разбира се, голямата част от християнските теолози заявяват, че Евреите нямат нужда да се обърнат към християнството, за да се спасят. Това е позицията не само на либералите, но и на предполагаемо консервативните (вътрешният кръг на First Things).

Християните трябва да гледат на Евреите по същия начин, както гледат на мюсюлманите и езичниците. Либералните Евреи са основно светски хуманисти: имат фалшива библия нямаща нищо общо с истинската.

Явно е, че трябва да съчувстваме на Европейските Евреи пострадали жестоко преди 50 години. Но трябва, също така, да съчувстваме и на Босненските и Палестинските мюсюлмани, които са жестоко третирани. Трябва да съчувстваме и на езическите Хути, Тустси, будистките тибетци, Камбоджанците и Южно виетнамците. От нашата перспектива на християни, Евреите не са по-различни от изброените.

Трябва да събудим, да се погледнем в огледалото, да изпием чаша кафе и три ибупрофена и да се отървем от този махмурлук, ако искаме да оставим нещо по-добро на нашите внуци. Единствените хора, които трябва да изучават Мишна и Талмуд са историците.

Би било добре, обаче, за християнските училища да преподават Еврейски. Еврейският е много по-важен от Гръцкия за библейско изучаване, не само защото 4/5 от Библията е на Еврейски, но също така, защото Еврейските мисловни форми и граматически конструкции лежат в основата на Гръцкия нов завет.

Най-накрая, земята. Никога не съм имал достатъчно пари да посетя Палестина и не знам, дали някога ще имам. Хора които са я посетили разказват, че помага да придобиеш представа за някои аспекти от библейската история, така че бих желал един ден да отида там. Дори и така, визитата в „святата земя” е проблематична в две отношения. Първо, множеството новозаветни области са неправилни, както споменах по-горе. Второ, земята днес изглежда повече като пустиня, за разлика от състоянието й по библейски времена. Филмите снимани на библейска тематика винаги изглеждат, като че ли са снимани в Аризона или Мароко и са подвеждащи. Палестина е била зелена и свежа в древният свят.

Но достатъчно за това. Суеверията вярващи, че тази земя е все още свята са отговорни за въздигането на параклиси с мощи от ранната църква, а по-късно от пилигримите и кръстоносците. За мнозина, такива суеверия все още управляват визитите им в тази земя. (Спомням си за приятелка, която отиде на посещение с харизматици. Когато стигнали до предполагаемото място на Горницата, тя разказва, изгубили контрол, пищейки паднали на пода в пристъп на гласолалия.)

Суеверията относно тази земя са всекидневни в диспенсационализма, като някои постмилениалисти също вярват, че „земята принадлежи на Евреите.” До ден днешен, Американската чуждестранна политика е преплетена от тези суеверия. (Не казвам, че трябва да бъдем проарабско настроени, само, че нашата произраелска позиция е оцветена от присъствието на суеверни християни в и около правителството).

Земята на Палестина не принадлежи на Евреите. Бог им я даде в дните на Авраам и си я взе обратно през 70 след Христа. Всеки който си мисли, че тя все още им принадлежи, защото Бог им я е дал, е просто невеж по отношение на библията. Тази земя, като всички останали, принадлежи на онези, които живеят там и могат да я задържат.

Трябва да събудим, да се погледнем в огледалото, да изпием чаша кафе и три аулина и да се отървем от този махмурлук, ако искаме да оставим нещо по-добро на нашите внуци. Единствените хора, които трябва да посетят земята на Палестина са историците.

Превод: Явор Русинов

Великият махмурлук, част 1

Джеймс Б. Джордан

Юни 1995

Когато Бог създаде света, Той създаде две земи: царската земя на Едем (влизайки в нея през градината светилище, Едемската градина), и отдалечените земи като Евилатската и Хуската земя. Този основен биполярен свят е светът на старото създание и той продължи да съществува до 70 годни след Христа.

След потопа, Бог го установи отново. Ноевият завет установява пътя на спасение за всички хора, който е чрез вяра в Бога. След Вавилонската кула, Бог призова специфичен народ да Му служат като свещеници за всички други нации. Този народ произлезе от Авраам Евреина, и по него първоначално, те са се нарекли Евреи. По-късно бяха наречени Израелтяни, а още по-късно Юдеи.

Богобоязливите езичници никога не липсваха в Старият Завет, въпреки, че за съжаление, рядко се споменават. Йотор, например, потомък на Авраам, въпреки че е от несвещеническата линия на Мидиамите, беше богобоязлив. Халев Кениеца беше един от двамата, на които им се позволи да живеят по време на скитанията в пустинята и да влязат в обещаната земя. Халев стана Израелтянин чрез обрязване, но първоначално, разбира се, беше езичник (Бит. 15:19; Ис. Навин 14:6).

Йотор всъщност се явява в качеството си на поръчител на Синайският завет с Израел. Като богобоязлив езичник той искаше Израелтяните да заемат уникалната си роля като свещеници на другите нации. Преди него, Мехиседек се появи като Ноев поръчител на Авраам. По времето на Давид Хирам от Тир се появи като поръчител на Храма, а по време на Възстановяването, Кир и Дарий се явяват като езически поръчители на Юдеите.

Чрез Данаил, Бог предупреди Своя народ за специфичната форма, която този биполярен свят щеше да приеме през периода на Възстановяването. Щеше да има редуване на четири езически световни империи. Щеше да има огромен метален човек, направен от металите на Скинията и Храма, които щяха да приютят Юдеите (Данаил 2). Щеше да има четири могъщи херувимски звяра, които щяха да насочат зъбите и ноктите си срещу враговете на Юдеите. Когато съгрешаваха и се обръщаха против Бога и народа Му, Той щеше да ги замени със следващата империя по ред. Това щеше да продължи до идването на Месия (Данаил 7).

Великото изкушение по време на Възстановителният период беше Елинизмът, Древногръцката култура. Захария каза, че Божият народ ще бъде във вражда с Гърците (9:13). Данаил 11 показва курса на Гръцкото господство над Юдеите, и пророкува вероотстъпничеството на Юдеите към Гърците.

Този биполярен свят е поставен под осъждение в книгата на Откровение. Тук ангелите, които установяват, поучават и управляват в старото създание, сега го довеждат до неговият край. „Земята” символизира Израел, а „морето” езичниците. И двата вида са отстъпили от вярата, и двата са осъдени и отстранени от сцената.

Преди да се случи това, обаче, новата църква е сформирана. Нейният център не е нито Рим, нито Йерусалим, а Антиохия. С други думи, тя не е ситуирана в нито един от двата центъра на старото създание. В новата църква, Юдеите и езичниците са едно. И двата са свещеници на нациите. Няма повече два вида вярващи, обрязани и необрязани.

В Антиохия, вярващите първи се нарекоха Християни, явно под влиянието на Павел (Д.А. 11:20-26). От Антиохия идваха дарения за Йерусалимската църква (Д.А. 11:27-30). От Антиохия Павел тръгна на своето първо мисионерско пътуване (Д.А. 13:1). От Антиохия Павел възлезе при Йерусалимският съвет (Д.А. 14:26). От Антиохия Павел тръгна на второ и трето мисионерско пътуване (Д.А. 15:35; 18:22).

Истина е че Деянията на Апостолите се движи от Йерусалим към Рим, но нищо в книгата не намеква, че Рим ще стане новия център на Християнството. Новият Завет, напротив, в Откровение както Йерусалим, така и Рим са разрушени, първият буквално, а втория официално. След 70те години, Рим вече не държи отреденото му място от Бога в Данаил 7. Сега той просто е една нация сред много други.

Да обобщим: След 70те след Христа историята на Юдеите и Рим като специален народ и империя в Божият план свършиха. Всичко което остава е църквата, която винаги е център на мястото, където има Божие поклонение.

Неверието

Но църквата не вярва напълно в това. В края на краищата, все още има Юдеи в света, твърдящи, че те продължават да бъдат избраният Божи народ. И Рим все още съществува, и накратко църквата в Рим настоява, че Петър я е основал, и че била посочена от Бога да бъде първа измежду църквите. Няма никаква причина да смятаме, че Петър е основал първата църква в Рим, но дори и да го е направил, това няма значение. Петър е основал и други църкви. И ако това имаше въобще значение, то Новият Завет щеше да ни привлече вниманието върху това. Мълчанието в НЗ относно това, е красноречиво. (Когато Петър пише от Вавилон, забележката е към Ерусалим, 1 Петър 5:13).

Скоро тълкувателите загубиха значението на Римляни 11, виждайки го в бъдещето обръщение на Юдеите. Всъщност, обръщението на Юдеите вече се е случило в годините предшестващи 70те след Христа. Те са били бъдеще за Павел, но вече минало за ранната църква.

По подобен начин тълкувателите загубиха значението на Откровение. Те игнорираха ясната и безпогрешна дата и време на книгата. Старото създание беше управлявано от ангели. Факта, че ангели съдят в Откровение доказва, че Откровение е написана преди 70те след Христа и основно засяга онези събития. Сегашната епоха е управлявана от църквата и ще бъде съдена от църквата.

Как се зародило това невежество? Отговорът е много прост: ранната църква е била в състояние на силна реакция срещу Юдеите. В резултат, тя загубва връзката със Старият Завет и неговите пътища. (Юдеите също загубиха връзката със СЗ тълкувайки го чрез замъглените лещи на Мишна.) Скоро църквата изпада в „мистериологичното благочестие” на елинистичния свят. Тя решава, че празниците и угощенията са опасни, започва да възхвалява девствеността, настоявайки, че Мария никога не е правила секс с Йосиф, че свещениците наистина не трябва да се женят, и че Песента на Соломон не може да се отнася за човешка любов. Тя решава, че ентусиазираната и инструментална музика е опасна и я отхвърля. Всички тези идеи и много други идват изключително от Елинизма, а не от Библията.

Теолозите и апологетите на ранната църква са били интелектуално преобърнати от Елинизма. Те са донесли много от интелектуалния си багаж си с тях, за съжаление. Нещо повече, те са продължавали да вярват, че добре образованият човек трябва да бъде потопен в „Гръцката и Римската класика,” по този начин увековечавайки това зло влияние. Отнело е на Августин целият му живот, за да изкорени поне част от него.

Настройвайки се срещу символизма на Библията, представен основно чрез текстовете на Старият Завет, те са тълкували Новият Завет повече и повече в рамката на Елинизма, алегоризирайки го дотолкова, че да съвпадне с него. Те са гледали на СЗ като прост сборник от бележки под линията към НЗ, а не като основа за него.

Много скоро и други зли идеи навлизат в църквата от Елинизма. Езическото освещаване към техните богове е такова, че много скоро църквата започва да гледа на елементите на причастието като на свещени (вместо просто да ги използват), и оттам да ги обожествяват. По-късно образите на светиите и Исус получават същото отношение.

След това в историята на църквата, хората започват да мислят, че земята на Палестина е свята. Те „преоткриват” светите места, местата където Исус предполагаемо е бил роден и разпнат, например. Всъщност, тези места са много далеч от мястото, където Исус наистина е бил роден и разпнат, но в своята глупост и суеверие, тези хора са били твърдо решени да открият местата, които да третират като свети, и така те ги „откриват”. Други митове също се въздигат като този, че планината на Преображението е планината Табор, нещо което Библията не казва, и по този начин и тя става свята.

Имало е, разбира се, винаги такива, които са изучавали Библията и са се възпротивявали на тези тенденции. Движението на иконоборците е твърдяло, че Бог е забранил поклонението към образи, но те са били изцяло заглушени от поклонниците на иконите. На запад, обърнатите във вярата езичници са били много по заинтересовани от Библията, отколкото тези в Елинизма първоначално, и така Френската църква в дните на Карл Велики е имала мъже, които сериозно са предизвикали Елинизкото мислене на църквата (като са били по приятелско настроени към Юдеите). Но през Средновековието махмурлукът продължава. Хората са мислели, че земята на Палестина е била „святата земя.” Изпращали са кръстоносци, за да я освободят от мюсюлманите. Всъщност, святата земя е самата църква, а земята на Палестина не е нищо друго освен кал. Междувременно, Рим е бил светият град.

По този начин, те не са вярвали на Новия Завет. Не са вярвали и на старото създание. Те са постоянствали върху двата главни елемента на старото създание, Юдеите и Империята, въпреки становището на Библията, че те вече са изиграли своята роля.

Събуждането

Не можете да се отървете от махмурлука в рамките на десет минути. Реформацията е билиа велико съвземане. Протестантите са разрушили нацяло Римския мит. Калвин тълкува Библията претеристично, като ясно вижда, че няма нищо специално по отношение на Юдеите повече. Той няма никакъв интерес в Гръцките философи. (Лутер отива твърде далеч отхвърляйки Евреите, но това е била пресилена реакция, типична за Лутер, към една по ранна грешка.)

Реформаторите са сядали около масите за Господна трапеза, търсейки възстановяването й като празник. Поставили са псалмите с радостна, ентусиазирана музика като са композирали и подобни химни. Лутераните, най-малкото, са открили употребата на музикални инструменти в поклонението. Потвърдили са женитбата и сексуалността. Каза ли са, че Мария е имала синове от Йосиф. Отхвърлили са монашеството. Техният подход към Библията е направил възможно четенето на Песента на Соломон по-правилно.

С една дума, Калвин преоткрива Старият Завет. Той произвежда една систематична теология, но само като книга за начинаещи, за да постави основите на Християнството (Институти на Християнската Религия). Оттам, Калвин отива към същността: последователно излагане на текстовите от Божието слово. Калвин осъзнава, че Новият Завет е завършека на Старият, и, че СЗ определя езика и категориите, в които НЗ е написан. За съжаление, неговото прозрение твърде скоро е било загубено и още веднъж СЗ става място за „бележки под линията” от НЗ.

И митовете се връщат обратно. Близките на Калвин, за разлика от самият него, тълкуват Откровение като че ли се отнася за наши дни. Те виждат бъдещото обръщение на Юдеите в Римляни 11. По този начин, те не виждат новото в новото създание. Съвсем скоро, християнската „глава” се надува от махмурлука отново.

Четирите елемента на махмурлука

Без да влагам какъвто и да е ред, нека да разгледаме четирите главни аспекта на махмурлука. Първо, Рим. Мистичността на Римокатолическата църква ни връща обратно към старото създание и към неговата последна фаза, когато Рим наистина е бил назначеният от Бога защитник на Юдеите. Римската църква твърди, че Рим продължава да бъде част от Божият специален план, и не само част от него, но централна част. Петър отишъл в Рим и основал църквата там. После Павел приключва със своите пътувания в Рим, поне в книгата Деяния на Апостолите. По този начин, Бог е избрал Рим да бъде земния, географски център на църквата, с главният старейшина на Римската църква в качеството си на „Отец” (Папа) над всички.

Митът с Рим не свършва с Рим. На запад, е имало свети римски императори в Германия и Австрия. На изток, Константинопол мисли себе си за втори Рим, а гордите Руснаци, за да не останат на последно място, обявяват Москва за Трети (и разбира се, Последен) Рим. Добре е, че този вид идиотщина, изглежда замираща засега. Никой във Вашингтон, Пекин, или Сеул не изглежда да изявява претенции за следващият Рим. Най-накрая парцаливите останки на старото създание изглежда, че отминават.

В края на краищата, всичко това е глупост. С края на старото създание, цялата идея за географската централност радикално се промени. Вече няма централна Едемска градина на повърхността на земята. Където Бог положи Своето име, там е и центърът, а в новото създание името Му е положено там, където църквата съществува. Вашата църква и моята са център на света. Това не елиминира желанието за една по-голяма църква, но това означава, че по-голямата църква е координирана и кооперативна, а не централизирана.

Отхвърлянето на Юдеите от ранната църква имаше и друг ефект, от който Римският закон, а не Библейския, е станал стандарт за законодателството. Християнските управители са извличали специфични идеи от библейският закон, но общата концепция на закона е била римска. Това все още е с нас. Съединените щати са били основани като реплика на римската република, както можете да видите от архитектурата на Вашингтон, окръг Колумбия. Факта че основателите са взели римски имена и модели за себе си (Вашингтон като Cincinnatus; Федералистите като Publius) и техните възхитителни римски автори (особено Цицерон). Но преди това Калвинистките писатели също са се наричали с римски имена. Авторът на хугенотският тракт върху гражданската съпротива, Vindiciae Contra Tyrannos, не се е наричал Ехуд, а Lucius Junius Brutus. Дори днес, Бансианските теономисти* продължават да имат схващане за библейския закон в рамките на римското разбиране, като съвкупност от закони, дадени от Бога, вместо като Тора (което много по-дълбоко и широко нещо).

Трябва да се събудим, да се погледнем в огледалото, да пием чаша кафе и три аспирина, и да се отървем от махмурлука, ако искаме да дадем на децата си нещо по-добро. Единствените хора, които трябва да изучават Латински са историците.

Продължава…

* от Грег Бансен. Бел. на прев.