Парадоксът на образованието

В планинската област Лейк Дистрикт на северозападна Англия се намира Доув Котидж, малка семпла къща разположена на края на селцето Грасмиър. Доув Котидж е известна като дом на видния романтически поет Уилям Уърдсуърт, който заедно със Самюъл Колридж поставя началото на Романтическата епоха в английската литература през 1798г. Влизайки обаче през вратата на богато декорирания кабинет за рисуване, посетителят на това известно място се натъква на нещо, колкото интересно, толкова и необичайно. Точно на срещуположната стена има идентична врата. Врата, която е фалшива и не води до никъде. Причината?

Светът, в който живеем е изящно подреден. Самият факт, че може да бъде изучаван математически и научно идва от този ред. Нашият ум така е настроен, че разпознава симетрията и хармонията в света. Има обаче един интересен факт – външният, видим свят винаги съответства на вътрешния свят на човека. Ако външният свят е подреден, то и умът на човек е подреден, затова и отразявайки реда на физическия свят, умът ни е способен да мисли логически и последователно.

Има интересен резонанс между вътрешния ред на ума и външния ред на света около нас. Когато са в хармония един с друг ние я усещаме; когато са в дисхармония, ние усещаме дисонанса. Когато човек е в ситуация, когато редът или симетрията са явни, то реакцията му към тях ще зависи от вътрешното му чувство за ред или от неговата липса. Например, ако пътувате с влак и сте осъзнати за ритъма на шума на колелата, то реакцията ви към този шум ще зависи от вашия вътрешен ритъм по това време. Ако сте спокойни, ако пътувате към някоя желана и приятна дестинация, то шума на колелата ще ви се стори приятен, дори музикален. Ако обаче вътрешно сте притеснени и мислите ви, и емоциите ви са в смут, то звукът на колелата ще ви стори ужасно нетърпим.

Ако човек влезе у дома в спокойно настроение след един добър и продуктивен ден и забележи, че даден детайл от мебелировката не е на мястото си – един от столовете около масата, не стои точно както останалите – най-вероятно ще се приближи и ще го оправи. Вътрешният му ред търси да бъде отразен във външния свят. Ако същия човек влезе у дома разочарован след един ужасен ден и намери всичко както трябва да бъде в една съвършена подредба, той най-вероятно ще ритне същите тези столове и ще ги изкара извън техния ред. Отново, неговия вътрешен хаос ще търси отражение във външния свят. Този хаос може да се предаде не само на мебелировката, но и на най-близките хора около нас.

Това разбиране за вътрешния и външен ред се отнася не само за отделни личности, но и за цели поколения. Ако искаме да разберем съзнанието на едно поколение или общество, то трябва да изследваме неговата външна изява най-вече в изкуството му. Ако изкуството е външен, видим израз на ума и сърцето на един артист, то изкуството на едно цяло общество е отражение на неговото колективно ум и сърце.

Изследвайки развитието на изкуството в Западната култура за изминалите пет века, ще забележим нещо забележително. Във всяка форма на изкуство има движение от ред към безредие. Музиката, например, в Бароковият период се характеризира с високо структуриран стил, педантичен в преследване на ритъма и математическите модели. Последвалия го Класически период има по-свободен стил, но структурата остава от първостепенна важност. Романтизмът позволява повече свобода, но правилата на формите и стила продължават да бъдат спазвани. Колкото повече приближаваме към съвремието, толкова повече откриваме отхвърлянето на подредената структура – импресионистите изоставят наложените ограничения и произвеждат атонална музика. Днес е напълно приемливо да се пише и изпълнява музика без каквито и да е правила. Често музика вече се композира на мобилни телефони, а друг „композитор“ затваря котка върху клавиатурата на пиано и се опитва да я убоде с игла. Докато животното се опитва да избяга, натиска хаотично клавишите, а публиката „дълбоко размишлява“ над издадените звуци.

Същият упадък наблюдаваме и в рисуването. Имало е време, когато рисуването на купа с плодове е изглеждало като купа с плодове! Рисуването преди няколко века е било изцяло представително. Умението на художника е било в това да нарисува реалистично дадения предмет и всеки наблюдател е можел да каже с увереност, какво има на картината. Днес рисуването често изоставя правила и ограничения и пресъздава субективното схващане на художника, което обикновено е тотална дисхармония. Галериите са пълни с „творби“, които преди два или три века биха били приписани на умопобъркани хора.

Същият модел се наблюдава и при развитието на други изкуства. Английската поезия, например, преди 400 години е била писана според стриктни правила за ритъм и стихотворна стъпка. Различните форми на поезия са се дефинирали според техните модели – сонетът е бил особена форма на поезия и всички сонети са следвали неговата класическа форма. Цялата поезия е съблюдавала правила. Съвременната поезия е изоставила всякакви правила и ограничения – тя може да има различна дължина на изречения и строфи, може да няма главни букви и да не следва какъвто и да е ритъм.

Архитектурата не е изключение. Сега вече можете да разберете, защо в Доув Котидж има поставена фалшива симетрична врата. Защото по времето, в което Доув Котидж е строена, е било немислимо да се декорира стая асиметрично! Ако има врата на едната стена, то задължително трябва да има друга съответстваща и балансираща врата на другата стена. Всеки обитател на тази стая по онова време би се чувствал некомфортно и притеснено в един асиметричен декор.  Днес асиметрията в дизайна е навсякъде. Съвременното око дори намира симетричния дизайн за скучен и отегчителен. Навсякъде днес може да намерите стени боядисани в различни цветове, криви ъгли и небалансирани фрагменти. Съвременна психика се чувства удобно в една неподредена среда.

Ако изкуството е отражение на колективния ум или култура на едно общество, то тогава можем със сигурност да заключим, че вкусът за симетрия и подреденост идва от вътрешното усещане за тези качества, и лошия вкус, или поне приемането на дисхармонията и хаоса са в следствие на упадъка на това вътрешно усещане за ред.

Какво обаче е общото между липсата на подреденост на ума и съвременното образование?

Освен този основен ред на хармония и симетрия, обаче, съществува и ред, в който частите са така подредени, че да могат да функционират заедно и да имат смисъл. Целта на организирането на отделните компоненти е да поддържат подходяща връзка между тях, така че всяка да изпълнява своята роля безупречно. Добър пример за това е редът в библиотека, която е индексирана. Индексът съдържа в себе си реда в библиотеката и прави всяка книга достъпна. Индексът е ключа към успешното функциониране на библиотеката. Без него всички книги са безполезни. Системата изисква всички книги да бъдат подредено правилно и индексът отразява този ред. Ако една библиотека е индексирана, то колкото повече книги има, толкова по-добре, но, ако индекса липсва, колкото повече са книгите, толкова по-зле, толкова по-голям хаос. Без индекс, който да даде на потребителя способността да намери определена книга, то просто големия брой книги се превръща в негов голям проблем.

Точно това се случва в ума на човека – колкото по подреден е даден ум, толкова повече фактите имат смисъл и значение за него. Тоест подреденият ум на ученика придава смисъл на голите факти и ги кара да работят в негова полза.

За никого не е тайна упадъкът на образованието днес. Държавните институции наливат милиони левове годишно в образованието, но вместо да се подобрява, то се влошава от ден на ден повече както и показаха последните резултати на PISA. Защо? Защото образованието не е изолирано събитие в живота на децата. Защото образователните резултати са директно свързани с подредеността на детския ум; с умението на учениците да изградят способност да мислят, анализират и изграждат перспектива. Тези способности да мислят, анализират и да изграждат перспектива пред себе си идват от четенето. Найл Поустмън в книгата си Amusing Ourselves to Death: Public Discourse in the Age of Show Business казва, че от времето на Еразъм през шестнадесети век до времето на Елизабет Айнщайн през двадесети век почти всеки учен се е занимавал с въпроса какво предизвиква четенето в човешкия ум, и е стигал до заключението, че процесът насърчава способността да се разсъждава, наричана още „аналитичен мениджмънт на знанието“. Целта на това образование е да произведе ученик с умствена дисциплина и способност да прочете дадена книга в дълбочина, да напише проницателно есе върху нея, да може да я представи на лекция и да защити съдържанието ѝ в дебат и най-вече да е способен да оцени книгата в светлината на християнския светоглед. За да се случи всичко това обаче е нужна предпоставката на подреденост на детския ум и вътрешното му усещане за ред, хармония и симетрия.

Образованието днес запада прогресивно в следствие на загубата на подредеността на ученическия ум. Причината не е в качеството на учебният материал. Причината е, че ученикът не вижда смисъл да изучава този материал. За него и за родителите му образованието е безсмислено губене на време. Образованието е хаос, който отразява хаоса в ума на ученика. Ученическият ум е неспособен да подреди логически цялата информация, която му се преподава в училище. Училището и образователните институции всяка година отделят милиони левове, за да внесат повече и повече информация и факти в ума на ученика без какъвто и да индекс, който може да им предаде смисъл и подреденост. Ето защо изведнъж се изправяме пред парадокса, че колкото повече информация и факти се предлагат на учениците, толкова повече те оглупяват! За един недисциплиниран, неорганизиран ум е по-добре да съществува с по-малко факти и информация, защото има по-голяма вероятност те да са на негово разположение в безпорядъка в главата му именно, заради тяхното ограничено количество. Човек, който желае да знае много, на първо място, задължително трябва да развие структурирано и подредено мислене.

Ако образователното министерство, родители и учители наистина имат желание да подобрят образованието, то те трябва да се съсредоточат върху изграждането на един подреден ум в главата на ученика. Подаването на повече информация, факти, предмети и всякакви други образователни дейности без смисъл, без индекс и логически ред само влошават вече безнадеждното положение на българското образование.

А на въпроса, как се развива подобно подредено мислене в умовете на децата, ще отговоря в друга статия. Междувременно, силно ви препоръчвам да си набавите моята книга Вечните принципи зад успешното дете – как да възпитаме отговорно и предприемчиво дете. Тази книга ще ви даде информация, която няма да намерите в нито една друга книга за житейския път на вашите деца – думи изречени многократно от нейните читатели. Вашите деца са единственото ви истинско богатство. Не го пропилявайте. Действайте докато е време.

От Явор Русинов, автор на книгата Вечните принципи зад успешното дете – как да възпитаме отговорно и предприемчиво дете

Oбразование у дома, социализация и новото групово мислене

НЕ ТОЛКОВА СКРИТАТА ЦЕЛ НА ДЪРЖАВНОТО ОБРАЗОВАНИЕ

 

„А какво ще кажеш за социализацията “

Ние които образоваме децата си извън училищната система се сблъскваме с нескончаеми обвинения маскирани като загриженост, но най-учудващото и най-упоритото, от които – е въпроса за социализацията. С години се сблъсквам с един и същи въпрос на скептиците: Как децата ти ще бъдат общителни, ако ги държиш заключени по цял ден у дома? 

Малцината образовани у дома деца водещи живот на изолация, който този въпрос подразбира, изглежда не успокоява питащият. Има нещо, което децата би трябвало да получат при процеса на групово обучение – особено в големи, държавно финансирани училища – което ще им помогне да се интегрират в обществото като цяло.

Да се научиш да бъдеш малка част от голямата система

Наскоро говорих с една майка, която иска да си образова дъщерята у дома. Бащата на момичето се противи на идеята, защото настоява той, образованието у дома, ще провали в подготовката ѝ за „истинския свят.“ Намирам го за важно, че този мъж има военна кариера. Истинския свят, такъв какъвто той го познава, е организиран, стриктно контролиран и парализиран от бюрокрация – най-малкото в сравнение с много различния свят на доброволна обмяна и доброволен ред.

Ако целта ви за вашите деца е доживотна работа за правителствената чиновническа администрация, тогава при всички случаи трябва да ги изпратите в държавно училище: колкото по-голямо, толкова по-добре. Но ако под „социализация“ имате предвид детето да стане общително, да развие интелигентност  и социални рефлекси, които да насърчават мирни и приятни взаимодействия с по-големи групи приятели и непознати, то тогава иронията с въпроса за социализацията е, че ситуацията е точно обратната. Точно децата обучавани в училище, отделени по възраст и настанени по статични и изкуствени ограничения на училищната среда, демонстрират повече поведенчески проблеми докато са в училище и по-големи трудности за адаптация към света след завършване.

Дали „социализацията“ означава натиск от връстници?

Докато децата обучавани у дома се научават да взаимодействат всекидневно с хора на различна възраст, то училищата учат учениците си да мислят за възрастните главно по отношение да избягват проблеми (или понякога да ги търсят.) Това оставя социалните им уроци на техните връстници, които тясно се определят като съученици, заради възрастта им.

Томас Смедли, който е подготвил магистърска теза за Радфорския университет на Вирджиния за „Социализацията на образованите у дома деца,“ казва следното:

В държавните обществени училища децата са социализирани хоризонтално и временно в съответствие с техните непосредствени връстници. Педагозите у дома се стремят да социализират децата си вертикално, към отговорност, служение и зрялост с поглед към вечността.

В резултат повечето образовани у дома деца растат като добре приспособени, гъвкави и емоционално зрели възрастни, отворени към многообразието на връстници и социалния контекст.

Професора по психология Ричард Г. Медлин пише в „Домашното образование и въпроса за социализацията преразгледани,“

Родителите на децата образовани у дома очакват от децата си да уважават и да се разбират с хора от различни среди… Сравнение с деца посещаващи конвенционални училища … изследванията показват, че имат по-качествени приятелства и по-добри взаимоотношения с родителите си и други възрастни.

Освен това, казва Медлин, „Те са щастливи, оптимистични и доволни от живота си.“ Колко често чувате тези думи да се прилагат, за която и да е друга група деца?

В същото време, „изглежда има огромно количество доказателства“ според изследователя Майкъл Брейди, „че деца социализирани в среда доминирана от връстници са изложени на по-висок риск от развитие на социална неприспособимост, отколкото тези социализирани в среда наблюдавана от родителите.“

Устойчивостта на мита за социализацията

Твърдението, че деца отделени от големите групови училища някак си ще пострадат в социалното си развитие, никога не е имало смисъл. (Всъщност, точно големите групови училища могат да увредят социалното развитие.) Никой ли не е имал социални умения преди ерата на масовото образование?

Десетилетия на изследвания сега подкрепят заключението на здравия разум: изкуствено йерархичната и възрастово сегрегирана структура на съвременните държавни училища произвежда ненормална форма на социализация с нездравословно отношение към авторитет и връстници.

Учениците които избягват тази съдба имат силни родителски и други възрастово зрели модели на подражание и активно ангажиране с разнообразна общност извън училище. Образованието у дома не притежава монопол върху ангажирани родители и здрави общности, но тези преимущества са почти автоматична част от домашното образование.

Тогава защо мита за социализацията отказва да умре?

Може би не сме разбирали критиците през цялото време. Родителите обучаващи децата си у дома, мислят за социализацията като развитие на автономни, социални умения на един индивид за здравословни взаимодействия в рамките на една по-голяма общност. Но може би това, което ние считаме за здравословно, изобщо не е това, което критиците имат предвид.

Програмиране на мълчаливото дете

Книгата на Сюзан Каин, 2012г., Тихо: Силата на интровертите в един свят, който не може да спре да говори, не адресира специално образованието у дома, но Кейн говори за историята на образованието и еволюцията на това, което тя нарича „Екстровертен идеал – вездесъщото убеждение, че идеалната личност е общителна, водеща и се чувства удобно в центъра на вниманието.“

Започвайки с 20-те години на 20 век, Каин ни казва,

Експертите съветваха родителите да социализират децата си добре и училищата да променят акцента си изучаване на книгите към „подпомагане и насочване развитието на личността.“ Педагозите подеха тази мантра ентусиазирано…

Добронамерени родители от средата на века изпратиха децата си на училище на изключително малка възраст, където основното предназначение беше да се научат да се социализират.  (Ударението е добавено допълнително).

През 19 век, образованието все още се подразбираше като развитие на личностния характер, интелект и знание. До средата на 20 век, образователните реформатори изместиха акцента от подготовката на индивидуалния ученик за неговото бъдеще към интегриране на личностите в една по-голяма група и по-широка визия за едно реформирано общество.

Новото групово мислене

Ние американците на 21 век може да и мислим за себе си като „за разлика от колосаните якички на комформистите от петдесетте“ използвайки фразата на Каин, но тя вижда идеала за екстроверта да се утвърждава отново в това, което тя нарича „новото групово мислене,“ което обяснява тя, „издига работата в екип над всичко друго.“

Във все повече училища, тази работа в екип се насърчава, „чрез все по-популярния метод на преподаване наречен ‘кооперация’ или обучение в ‘малка група'“. Този кооперативен подход, независимо от намеренията, които стоят зад него, всъщност уврежда учениците – интроверти и екстроверти – както академично, така и интелектуално. За да обясни защо, Каин цитира работата на др. К. Андерс Ериксон, шведски психолог и един от водещите изследователи в света по експертиза.

Макар и единично, то се оказва основно за овладяване на  всяка дисциплина.

Само когато сте сам, сте способни да се въвлечете в умишлена практика, което е ключ към изключителни постижения. Когато практикувате преднамерено вие определяте задачите и знанието, които са извън обхвата ви, стремите се да обновите вашето изпълнение, наблюдавате вашия прогрес и се коригирате своевременно. Практическите сесии, които не следват този стандарт, са не само по-малко полезни – те са котрапродуктивни. Те засилват съществуващите познавателни механизми, вместо да ги подобряват.

Каин и Ериксон предлагат няколко причини, защо умишлената практика е най-добре да се провежда, когато човек е сам, „но най-важното“, пише Каин, „тя включва работа по задача, която е най-голямо предизвикателство за вас самите.“

Кооперативите, учебните групи, групите за игра, и всякакви видове групи означават, че един образован у дома ученик прекарва достатъчно време с други деца, включително и такива от конвенционалните училища. Но образованието у дома също така дава възможност на децата да прекарат повече време сами за вида обучение, което Ериксон описва.

Това не е нещо, което повечето учила предлагат, нито е съвместимо с акцента върху кооперативното обучение.

Образованата у дома личност

„Структурата и реалността на традиционните училища,“ пише Ребека Кохендерфер за Homeschool.com, „учи децата на пасивност и отстъпчивост, които ги следват през целия живот. Децата се учат да се отнасят зле с тях, да игнорират жалки шефове с лошо отношение към тях или половинки със същото цинично държание към тях на по-късен етап в живота им.“

„В традиционното училище,“ добавя Кохендерфер, „някой узурпира авторитета.“

Децата от семейства образоващи у дома учат съвсем различни уроци за авторитета и отговорността.

Изследователя Джон Уесли Тейлър използва скалата за оценка на детската себепредстава на Пиърс-Харис, за да оцени самочувствието на 224 образовани у дома деца. „В глобален мащаб,“ пише Тейлър, „половината от децата образовани у дома отбелязват над 91 процента. Това състояние може да дължи на по-високи постижения и майсторски нива, независими характеристики за учене, или на ситуациите при които децата получават личното внимание на родителя в средата на образованието у дома.“

Силно „самоопределяне“ не означава, че децата образовани у дома са егоцентрични. „Тяхното морално мислене е толкова напредничаво, колкото и на другите деца,“ според едно изследване на Ричард Г. Медлин, цитирано по-рано, „и те могат да бъдат по-склонни да действат безкористно.“ Това което в действителност, обаче, това означава е, че при децата образовани у дома, има много по-малка вероятност да растат като хора следващи останалите.

В 1993, Дж. Гари Нъулс, тогава професор по образование в университета на Мичиган, анкетира 53 възрастни, които са били обучавани у дома от своите родители. Той открива, че почти две-трети имат собствен бизнес. Това е повече от два пъти от средното глобално и около 10 пъти повече сегашното средно за страната. „Това че толкова много от анкетираните имат собствен бизнес,“ казва Нъулс, „подкрепя твърдението, че образованието у дома има тенденцията за повишаване на самостоятелността и независимостта на дадено лице.“

Тази независимост може би е истинският източник на опасенията на критиците.

„Учители от държавните училища и други критици,“ коментира Нъулс, „поставят под въпрос, дали децата образовани у дома ще могат да станат продуктивни, участващи членове на едно разнообразно и демократично общество.“

Но с толкова много доказателства за превъзходните резултати постигнати от образованието у дома – както академични, така и социални – би трябвало да поставим под въпрос целите на критиката. Наистина ли има загриженост за благосъстоянието на тези, които се образоват извън училищата? Или е по-скоро, както толкова много от техния език подсказва, те са загрижени за успеха на определена визия за обществото – една визия, в която те се страхуват, че тези които са независимо образовани, може да не я приемат с готовност?

Б. К. Маркъс – редактор на the Freeman

Превод: Явор Русинов

Статията е взета оттук