Революция или Реконструкция (за популярната гротеска, наричана религиозен опит)

Светослав Ангелов

08.02.2010

Синичък дамски костюм с цвят и кройка „Комсомолска пролeт – 1985“. Долната му част покриваше коленете, но тя умееше като седне да ги открие добре, даже без да й се налага да кръстосва крак върху крак. Очилата по-стилни  –  дизайн на прочутия Пако Рабан. С две думи – жена, доволна от това, което има и нестрадаща твърде за нещата, които няма… И аз не се давах. Кожен шлифер (чиста кожа, без шевове) с етикет „made in Mongolia“ (а, намеретe си вие такъв, щом сте толкоз отворени) сребърна масивна гривна на лявата китка – нея почти докрая не я продадох, вероятно поради факта, че подобен накит в онова общество никак не се възприемаше добре дори за жена, камоли на ръката на мъж. С две думи – хлапак, радостен от нещата, които има и изпадащ в продължителни лоши настроения, ако не получи нещата, които няма, но иска..

Кой дявол ни събра в онази зала с прилична вътрешна мазилка и добре тапицирани столове, никой май не знае. Там имаше, като по чудо, едно нещо, струващо си да се запомни. Картина на Сaлвадор Дали – „Св. Йоан от Кръста“, оставена от някой, който също като мене, е минал транзит, но явно дълго не се е задържал, защото за разлика от мене е бил човек с вкус и с по-високи разбирания затова къде е най-добре да си прекарва времето, а не самодоволен и сaмодостатъчен бохем…. Оставете ме мен… Знаете ли пък какво стоеше подпряно на острещната стена – картина (неизвестно чия) на която Иисус с дъновистки халат (по всяка вероятност представляващ, според представите на художника, хитон) и с прическа като на Коцето от Медикус, държeше в длани земното кълбо. Не се двоумях коя картина е по-уместна, знаех просто, че двете не си подхождат никак и за да не изпадам в неразрешими дилеми едната или другата по-неподобава на адвентстки молитвен дом, предпочитах да рея неангажиращ поглед по коленете на комсомолката.

Но, оставете и коленете й! Не, че ревнувам (Бога ми, нея пък точно с пръст не съм я докоснал, каквото ще да разправя мъжът й!) а, защото няма никакъв смисъл. Подобни жени, не се задоволяват с това да им говориш, но обезателно настояват и да ги слушаш. Това не го пожелавам (честен кръст) никому!

Да се върнем при творбата на г-н Дали. Тя беше като нелеп, за цялата онази атмосфера, духовен прозорец, свидетелстващ че, на това място преди време са духали различни ветрове. Че е имало хора, попаднали по случайност или наивност в сектата, които са опитали нещичко да оставят там, но комсомолците (предполагам добре го знаете) както винаги са победили. Картината на Дали продължаваше да виси просто, защото беше на Дали. При все това, ако те познаваха творчеството на  Салвадор Дали (бяха виждали творбата с голата му майка) едва ли биха я търпели дълго. На невежеството обаче това са му плюсовете, че може да се промуши покрай него съвсем незабелязано и нещо различно, даже дълго да съжителства то с невежеството абсолютно безпроблемно.

Аз тогава пак си бях „мускетар“, само дето отвреме нaвреме ми даваха по някой църковен пост, заедно с покана да проповядвам, за да ми го отнемат сетне, в едно с поканата, за дълги и предълги срокове от шест месеца до цяла година. Веднъж даже получих запрещение от най-високо място да проповядвам на територията на цялата столица. Както се случи впрочем, съвсем наскоро отново, но в значително по-тесен периметър. В една литургична проповед си позволих да съобщя на всеослушание, че светците са яли и пасти, не само стебла от глухарчета. Новоназначеният фактор (бивше ченге) страшно се възмути. Вероятно настоятеля г-н Пенчев си мислеше, че само полицаите ядат пасти, а на светиите подобава да пасат люцерна, непоръсена дори с оцет, в пости и без пости. Какво бях направил в София като адвентист, съм разказвал подробно другаде. Какви ги върша в момента, ще разкажа обезателно, ала чак след пет-десет години. Важното е това, което се случи във въпросната зала тогава.

Тя (дамата с краката) беше председателка на съботно-училищния отдел. Подобваше да се изправи, за да открие сбирката с молитва.

– Дъра-бъра, сто чадъра – това си го измислям, не е казала такова нещо – Озари ни, Господи Исусе, с Твойте съботни зари.

Туш!!! Поетична кома.

– И светни ни още с понеделнишките си фенерчета – рекох да добавя гласно (разбирате вече, мисля, защо „дето ида все ме бият“)

– Слушай какво, брат – сяда, намества си очилата

– Да?

– Що за подигравчийско отношение? Годините ти са наполовина на моите. Можеш да ми бъдеш син!!

– Не ща…

– Миналата събота си въвел младежката група в темата с поздрава „Здрасти банда“ и като се обадили две възрастни сестри да ти кажат, че не са част банда, си попитал озадачен: „Тъй ли?! Ами аз как тогава съм воевода?!“

– А тия скумрии какво правиха там?? – решавам да поизместя въпроса

– Аз ги изпратих.

– Аха…

– Аха, я!!!

* * * * * * * *

Вижте, признавам си сам, това е несериозно. Просто опитах да нарисувам другото, за което ми се ще да си поговорим. Сега щяхме да си говорим за смисъла и силата на Светата Евхаристия, нали? Но, промених решението си. Ще го отложим. Защо??

Защото:

„Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат.“ (Матей 7:6)

Ау! Грубиян! Стой, почакай Иисусе? Как ще го кажеш  точно пък тъй?!

Проблемът е, че не го е казал само Той. В моята Църква, единствената в пълнота и действено Света, Съборна и Апостолска (тъй вярвам и що да не ви го кажа) има  молитви, чиито автор е св. Василий Велики (един от тримата светители, така наречените кападокийци) които се четат след като верните се причастят, сиреч след като участват пълноценно в Господнята трапеза. В тях се казва така: „Няма да продам тайната Ти на враговете, нито целувка като на Юда ще Ти дам“.

Защото Събранието в Църква около Христос, предлаган ни в Потира, актуализиран, че ако щете даже и осъществен (не овеществен) чрез благодатта и действието на Бог-Дух Свети, не е поредната стратегия за растеж на местната църква. Не е още един начин (резервен) пасторите пиетисти да дрогират своите последователи.

Хайде, отивайте си. Дим да ви няма. Днес не се продава пресен зарзават.

… Още ли сте в текста??

Добър ден тогава и нека започнем отначало.

Ще споделя разни неща не, защото толкова се тревожа за развитието на общностите ви. А защото е по-добре да се сблъскваш с умни опоненти. Модерните обществено-политически концепции бездруго често ще ни срещат, защото това е фикс-идея на някои – да ни смесят, да ни сдобрят и така да ни  обезопасят. Само че, аз съм сприхав човек и е по-добре за всички нас, ако не се дразня излишно. За целта нека си изясним някои понятия.

Първото нещо, което ще ви се наложи да осъзнаете, с мен или без мен, рано или късно е, че в момента протестантските общества в България проповядват и предлагат един никакъв Христос. Един призрак. Една абстракция, която нито можеш да докоснеш, нито да следваш истински. Но за сметка на това се предлага буквално на почти всеки ъгъл. Чакайте, вие кришнари ли сте или Свидетели на Йехова? С нахалство и безочие ли ще компенсирате липсата на сила в проповедта?? Тази празнота няма да я запълнят разните ви там самодейни правозащитни организации, финансирани от популярните ваши пастори (клоуни с беемвета). Тези напъни да сте обществено адекватни няма да заместят отсъствието на Господ Иисус Христос.

Не казвайте: „Това не ни касае“. Не казвайте: „Това се отнася за адвентистите. Какво ни занимаваш с тях?!“

Мили мои, адвентистите са пиетисти. И вие сте пиетисти. Качествена разлика между вашето и тяхното богословие няма. Да, те четат Елена Уайт, а вие Спърджън и Дж. Едуардс… Ако въобще четете, защото последния ни досег ме остави с впечатление, че предимно се лигавите по чаени сбирки, където една бира не може да внесе човек, без да го изгонят… Такава разлика достатъчна ли е? Не. Защото, знаете ли, и Елена Уайт е четяла Бънян и Жан Калвин, чела е даже по нещо от светите отци – то си личи, доколкото повечето неща са излезли наистина изпод нейното перо, а не са по-късна интерполация от съмишленици и „благочестиви“ съботянски коафьори. Даже тази епилептичка има  леко преимущество пред вас – ако да бе почела от съвремените либерални богослови, би ги отхвърлила като кощунственици. Би нарекла Кенет Хегин обсебен от сатаната, а Карл Барт словесен еквилибрист. А вие ги четете… Не!… Предимно ги цитирате. Пътят към Христа обаче и начините за „пребъдване в Христос“, които и вие, и те проповядвате, са еднакво небиблейски и твърде модернизирани, различни и чужди на всичко, което Апостолите и Бащите на Древната Църква са проповядвали.

Да богословстваш означава да споделяш Бога, а да проповядваш означава да преподаваш опита си в Него. Както и Чашата на Предложението се преподава в Литургията на Светата Църква. Българските протестантски лидери обаче преподават… зарзават.

Дълго се опитвах да живея, хранейки се с тоя зарзават, според експонираните в различни пиетистки (евангелистки) събрания принципи. Търсил съм вината най-вече в себе си, стигайки до автоагресия. После и в другите – стигайки до вендета. Казваха ми – „Обичай Исус“. И аз се опитвах да Го обикна. Понякога плачех по време на проповед, наранен от несъответствието си с Него, но онези пастори, които успяваха да ме разплачат, заминаха до един в чужбина и тук останаха предимно разни интелектуални недоразумения. Хора, мижащи прочувствено, когато трябва да се чувства и усмихващи се пластмасово, сладникаво, когато искаха да изглеждат приветливи. Питах ги „Как да обичам Иисус?“. „Спазвай заповедите“, отговаряха някои от тях, а други: „Пребъдвай в Него“, без да са в състояние да обяснят какво това значи и как се прави. Но нито докато плачех, нито докато мижах (не мижах дълго, да си имаме уважението) добивах усещането, че общувам с Христос, защото ако общувах наистина с Христос, щях да спазвам заповедите Му. Първо започнах да нарушавам измислените от разните пиетистки общности правила, а сетне наруших почти всички останали заповеди, включително Неговите Собствени.

Опитах се да обикна Иисус, но тъй като Той беше преди всичко „преразказ по сектантска картинка“, не успях. Успях да обикна св. Павел. Но да обичаш Павел и да четеш с разбиране какво е писал, не е като да обичаш Христос, нали? Христос, уважаеми мои духовни братовчеди и брадовчедки, аз не обичах, не Го познавах, това което виждах „преразказано“ ме отвращваше, това пък, което св. Павел ми разказваше за Него, ме озлобяваше, защото ме оставяше заинтригуван, но неудовлетворен.

По надъханите сред вас ще заявят – „Проблемът си е твой. Не си ставал за спасение, Бог не ти е докоснал сърцето“. Добре, ама аз пък взех, че се спасих. Не, не мога да твърдя, че ще бъда един ден в рая, но мога да кажа – „Обикнах Христос“. Защото спасението не е нещо, което те удря по главата изневиделица – хоп и си вече спасен. Спасението идва в срещата с Господ Иисус (поне тъй го чувствам). По „милите“ ще се самообвинят – „Ние не сме ти Го показали истински“. Хей, той св. Павел не успя, но само ми каза: „Ела и виж“ (Йоан 1:46) та вие ли бихте направили нещо различно? Не се надценявайте толкова.

Да заключим. Христос е познаваем и нам причастен единствено там, където Сам Той ни казва, че 100 % присъства – в Евхаристията на Светата Църква. Не знам как става, но наистина става, стига да пристъпиш „със страх Божий, любов и вяра“. Всъщност едно нещо знам –  зная само какво става. И това е, впрочем, апостолската проповед – „Дойди и виж“. Думите на Спасителя „Пребъдвайте в Мене /и Аз във вас“, „Аз Съм Лозата, а вие пръчките“ са понятни и действени в контекста на това, което се случва в Светата Евхаристия.

„А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. (Йоан 6:53-56)

Преобладаващта част от българските пастори днес сугестират слушателите си, карайки ги да повтарят „Иисус те обича, Иисус те обича“, докато не ги подлудят, така че, ония да си въобразят „Обичам Христос“ или да пратят всичко и всички по дяволите, или пък пасторите делигират (искат ли да са модерни) на създадената предварително таргет-група отговорност да приобщи и асимилира личността в себе си чрез чисто социални механизми..

И в двата случая това не е проповедта на Възкръсналия Господ.

А най-добрата проповед, събираща в себе си целия смисъл на това, което би трябвало да се случва и да е цел на Събранието Църква, се съдържа в Господнята молитва „Отче наш“. Тя е дълбоко евхаристийна, литургична молитва. Нея ще я разгледаме, този път обезателно, в следващия текст.

Следва

Advertisements

10 thoughts on “Революция или Реконструкция (за популярната гротеска, наричана религиозен опит)”

  1. Виж сега, Александре. Трябва да сме хора нали. И за да разберем себе си, трябва да се вглеждаме в поведението си в реално време и на реални места. За мен белетристиката не е подправка, във вид на някоя дребна закачка, тя е цялостна рамка. Аз не вадя кирливи ризи, а говоря за преживяванията си и не просто ги преразказвам, но търся кореспонденцията им с първопричините, с идеите, с нагласите, които са ги породили. ако ти е направило впечатление редувам постоянно – ту кажа нещо за протестантските практики, ту призная аналогии и съответствия в православната църква… За летвата не се притеснявай, в текстът, който идва след този, летвата е тъй високо, че може да си сцепиш панталоните, за да я прескочиш (с най-добри чувства).

    Пък и нямам ли право на провокация?? 🙂 Отдръпни се и прочети първата история, без да се нагласяш, че ще четеш „богословие“. Посмей се бе, човек! Исках да те разсмея просто. И не целево или манипулативно, ами ей тъй – като подарък. Ако не обичаш да се смееш, иди направо във втората част. Тъй де.

  2. Владо, до сега не съм редактирал коментари, но не виждам нищо по темата. Нямам нищо против да кажеш, какво не харесваш, но не и по този начин.

    Дори и да имаш нещо против Светльо направи го адекватно.

    Поздрави,

    Явор Русинов

  3. Интересно какво ли е написал… Не успях да видя. Той пробва да коментира на Личната ми страница, но му отговорих в толкова „прав текст“, че се отказа. Той в продължение на повече от година упорито мълча и се прави, че не съществува. Но нещо в последните ми теми е отключило гнева му явно. Дошъл е явно тук да злоства, разчитайки, че на чужда територия ще бъда по учтив. И е прав. Благодаря ти Явора, че не си позволил тук да си разчистват някои „най-православни“ с мене сметките (все пак, ще ми е интересно да ми изпратиш коментара му по пощата).

  4. За съжаление (всъщност не е за съжаление, но етикета е такъв) го изтрих и не го пазя. Там е работата че коментар нямаше, освен някакво пейстнато (според мен) произведение, на което най-отгоре беше поставил името ти.

  5. Да, мисля че това беше. Явно сте си гугуткали преди.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s