Антибиблейски дуализъм І

Антибиблейски дуализъм І:

Законът и любовта

От Божидар Маринов

В своята практика съм забелязал, че много често най-уверени в своите теологични възгледи са онези хора, които не са си чели Библията внимателно. Много често можете да срещнете християни, които имат в главата дадени теологични постулати, и са много уверени, че тези постулати са някъде в Библията, и на основата на тези постулати развиват цели теологии. Когато бъдат предизвикани да покажат къде точно са тези постулати в Библията, те не успяват. Често тяхната библейска аргументация се състои просто в повтаряне на постулатите, но не и в представяне на библейска аргументация за тях. Моят любим пример, разбира се, е постулатът, „Откровение казва, че Антихрист ще установи световна политическа диктатура.” Откровение не казва нищо подобно, то даже не съдържа думата „антихрист,” нито говори за световна политическа диктатура. Но когато човек си повтори сам на себе си една лъжа много пъти, в неговия ум тя става истина. Други подобни са „Бог ни е дал свободна воля да избираме между доброто и злото”; „Библията казва, че праведните ще бъдат взети на небето, а неправедните оставени на земята,” и така нататък. Всички те са неверни, не са подкрепени от Библията, но това не пречи да бъдат установена част от църковната митология в наши дни.

Тук искам да се занимая със следния много популярен и много небиблейски постулат: „В Стария Завет Бог даде на Израел Закона, но в Новия Завет ние трябва да се водим по закона на любовта.” Идеята е, че има коренна морална разлика между Божието действие в Стария и Новия Завет, и съответно коренна разлика между стандарта за праведно поведение в Стария и Новия Завет. В Стария Завет хората нямаше защо да обичат ближния си, стига да спазваха Закона, и това ги правеше праведни. Но в Новия Завет нещата са напълно различни, ние вече няма защо да спазваме Закона, стига да „имаме любов” към ближния си, и тази любов е нещо, което е отделно от Закона, и всъщност тя дори е дефиницията на „новия закон,” който ни е даден, „законът на любовта.”

Нека да видим доколко тази идея е подкрепена от Библията, и какъв е нейният истински произход.

Библейската връзка между Закона и любовта

Преди всичко да посочим очевидния факт, че изразът „законът на любовта” не съществува в Писанието. Разбира се, някой може да възрази, че думата „триединство” също не се среща в Писанието, но можем да я извлечем логично от там. Това е вярно за „триединство,” но не е вярно за „закона на любовта.” Няма библейски стих, който дори да намеква за такъв закон, отделен от Божия Закон, няма стих, от който да може да се направи какъвто и да е логичен извод за някакво противопоставяне на любовта и Закона. Докато има много стихове, от които можем да стигнем до извода за един Бог в три Личности, стиховете, които да ни кажат за съществуването на отделен закон, „закона на любовта,” липсват напълно. Следователно липсата на думите „законът на любовта” в Писанието не е само въпрос на семантика, а е въпрос на теологичен принцип.

Писанието обаче наистина говори за любовта, и говори за нея като основно изискване за осветения християнин. „Бог е любов,” както ни казва 1 Йоан 4:16, и „който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога.” Павел отделя една цяла глава в 1 Коринтяни за да ни опише любовта (1 Кор. 13), и Христос изисква от Своите слушатели да имат такава любов помежду си, каквато Той има към тях. Християнинът може да има всички други характеристики на вярващ – да говори езици, да върши добри дела, да има цялото познание – но ако няма любов към ближния, той не е истински християнин. Мястото и важността на любовта в благочестието не е оспорвано, тя е белегът на истинската вяра.

Въпросът е: Как да разберем какво наистина е любовта? Съдържа ли Библията ясно и категорично определение за любовта? Думата „любов” има много значения, и мнозина учители претендират, че могат да ни научат какво е истинската любов. Как можем да се предпазим от небиблейската любов и да следваме единствено онази любов, която Библията определя като истинна и праведна.

Именно на тези въпроси повечето християни предпочитат да следват човешки предания и отказват да приемат ясното учение на Библията. Защото Библията ясно учи, че истинската любов се дефинира според Божия Закон, според Божиите заповеди дадени ни в цялата Библия. „И любовта е това: Да ходим по Неговите заповеди” (2 Йоан 1:6). „Любовта изпълнява Закона” (Рим. 13:10). „Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми” (Йоан 15:10), каза самият Исус, и след това обяснява в какво се състои Неговата любов към Неговия Баща: „Аз опазих заповедите на Баща Си и пребъдвам в Неговата любов.”

Любовта в Новия завет не е емоция, тя не е мистично усещане или психическо състояние, по което да се дефинира някакъв нов закон. Точно обратното, тя е активно покорство към Божиите заповеди, тя самата се дефинира според Божиите заповеди, и можем да разпознаем истинската любов не по чувствата, които човек изпитва, а по неговото видимо покорство на Божиите заповеди. Да го обясним по прост начин, ако един мъж твърди, че обича една жена, но отказва да се посвети в брачен завет и клетва към нея, и отказва да поеме отговорността да се грижи за нея и да я издържа и да жертва себе си за нея, той просто не я обича. Неговите чувства и емоции не могат да бъдат критерий; само неговите действия в покорство към Закона могат да бъдат истинска любов.

Но къде да намерим тези Божии заповеди, за които новозаветните стихове говорят? Има ли Библията конкретна съвкупност от заповеди, които ще ни помогнат да си съставим определение за истинската любов?

Исус Христос ни дава отговора:

Исус отговори: Първата е: „Слушай, Израилю; Господ нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила.” А ето втората [подобна на нея] заповед: „Да възлюбиш ближния си като себе си.” Друга заповед по-голяма от тия няма (Марк 12:29-31).

Тук Той говори за Мойсеевия Закон, и обяснява двете заповеди, в които се обобщава Законът. Апостол Павел потвърждава това: „Понеже заповедите: Не прелюбодействувай; Не убивай; Не кради; Не пожелавай; и коя да било друга заповед се заключават в тия думи: Да обичаш ближния си както себе си.” (Рим. 13:9). И също: „Защото целият закон се изпълнява в една дума, тоест в тая: Да обичаш ближния си както себе си” (Гал. 5:14). Павел отново говори за Мойсеевия Закон, като специално споменава Десетте заповеди, с които започва Мойсеевият Закон. Законът не е отменен, нито има нов закон, „закон на любовта.” Старият закон, законът даден от Мойсей, е законът на любовта, законът, по който дефинираме истинската любов.

И наистина, откъде Исус и Павел вземат думите, „Да обичаш ближния си както себе си”? Тези думи се намират точно в средата на Мойсеевия Закон, Левит 19:18: „Да обичаш ближния си както себе си. Аз съм Господ.” Контекстът в Левит 19 глава е забележителен. Онези, които отричат Закона в името на някакъв незнаен и неизвестен „закон на любовта,” трябва да го прочетат и да се замислят с кое всъщност в Мойсеевия Закон не са съгласни, и кое ги кара да смятат, че той не е истинският Закон на любовта. Всъщност, едно паралелно изследване би показало, че Левит 19 и 1 Коринтяни 13 глава са напълно идентични в описанието на любовта – там е и дълготърпението, и забраната против злобата и отмъщението, и насърчението към премълчаване, и осъждането на одумването. Павел не измисля нова дефиниция за любовта в 1 Коринтяни 13; той просто преписва от Левит 19.

Самият Исус даде съвършен пример за Божията любов в действие в собствения Си живот: Той спази Закона съвършено, и не го наруши в нито една точка. Не само това, но когато изобличава фарисеите за тяхната липса на любов, Той посочва към тяхното неспазване на Закона: „Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десетък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и верността” (Мат. 23:23). В паралелния текст в Лука 11:42 думите „по-важните неща на Закона” са заменени с „правосъдието и Божията любов.” Очевидно Исус и новозаветните автори възприемат Закона като самото въплъщение на правосъдието и любовта, и не търсят други източници или дефиниции на любовта.

И така, в Библията не съществува противоречието между Закона и любовта. Новият завет не говори за някакъв нов закон, различен от Божия Закон даден чрез Мойсей, по който да показваме любов към ближния. Както Павел казва на Тимотей: „Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:16, 17). „Всичкото писание,” за което Павел говори, са писанията, които Тимотей познава от малък (ст. 15). Очевидно, тъй като Новият завет не е бил написан все още по онова време, Павел говори за книгите на Стария завет, или според думите на Исус, Законът и Пророците.

Произход на дуализма между Закона и любовта

Противоречието между Закона и любовта, което днес толкова много християни приемат за даденост, не произхожда от Библията, както видяхме по-горе. Тогава откъде е дошло и как е навлязло във вярванията и практиката на евангелските църкви? То определено не е дошло от Реформацията, тъй като и Лутер, и Калвин, и другите Реформатори следват библейското учение за любовта и посочват покорството към Божия Закон като критерий за библейската любов.

Корените на този дуализъм могат да се проследят до древните езически религии и техните схващания за свято и несвято, за божествено и човешко. Материята и духът са смятани за две противоположни метафизични субстанции, материя е носител на злото и поквареното, докато духът е чист и възвишен. Следователно на любовта, която е духовно качество, се гледа като на нещо напълно в света на духа и идеите, незамърсена с материални съображения и материално покорство към закон. Законът не може да бъде над любовта, тъй като той по естество е „материален,” занимава се с материални неща, с физическото поведение на хората; да се поставя духовната любов под такъв материален закон би означавало да бъде осквернена нейната „святост.”

Платон развива този дуализъм, и макар неговата „любов” да е всъщност доста физическа и хомосексуална, понятието „платоническа любов” остава в историята като означаващо любов освободена от всякакви материални и плътски страсти, любов по-висша от нечистия материален свят. По-късно чрез неоплатонизма този възглед за любовта навлиза в църквата, и неговото най-силно проявление на практика се вижда във възхода на аскетизма и монашеството. Съвсем естествено, ако духовната любов е по-висша и по-чиста от физическата любов – тоест любовта следваща от спазването на заповедите – то най-доброто постигане на съвършената любов е в извършването на духовни упражнения, а не в покорство към Закона. Такава е и официалната доктрина за християнското съвършенство на Руската православна църква – кеносис, „изпразване,” очистване на вярващия от всичко, което е материално и практическо, за да остане единствен духът му, който може да обича Бога единствено изпразнен от материални грижи и съдържание.

Както споменах по-горе, Реформаторите воюват против този възглед, разпознавайки съвсем правилно в него влиянието на гръцкото езичество. Лутер, сам избавен от моралния и психологически капан на дуализма в монашеския живот, коментира, че никой човек не може да бъде наречен истински християнин, ако любовта му не се изявява във всекидневния живот в семейството. И Лутер, и Калвин наричат Божия Закон „житейско правило,” и това определение е запазено във всички протестантски изповеди на вярата през 16 и 17 век.

През 18 век, обаче, в протестантството започва възходът на пиетизма – течение, което претендира, че се опитва да възстанови простотата на първоначалната християнска вяра, докато всъщност я връща към стария дуализъм на неоплатонизма и ранната църква. Отново, любовта започва да се дефинира на основата на духовни емоции и преживявания, а не на основата на съзнателно морално посвещение и покорство. До 20 век тази доктрина е напълно развита от християнския фундаментализъм в САЩ и особено сред така наречените „църкви на святостта.” Любовта сред протестантите отново се дефинира така, както е и сред православните – мистично преживяване, „висша реалност” освободена от Божия Закон и неговите „плътски правила.”

Иронията е, че в съвременния дебат между протестанти и православни в България реална разлика между тях няма, доколкото става въпрос за техния възглед за любовта и християнското съвършенство.

Заключение

Дуализмът между Закона и любовта не е библейски. Библията не само не говори за някакъв нов „закон на любовта,” противопоставен на старозаветния Мойсеев Закон, но тя дефинира любовта според Мойсеевия Закон. Ако има „закон на любовта,” то той е именно Божият Закон даден на планината Синай чрез Мойсей; същият Закон, в средата на който Бог заповядва, „Да обичаш ближния си както себе си,” и който Исус обобщава именно с тези думи.

Този дуализъм между любовта и Закона произхожда от древноезическия дуализъм между духа и материята, продължен в християнската епоха от влиянието на неоплатонизма в църквата. Реформацията, която е най-значителното събитие в историята на християнството след Ранната Църква, воюва против него и възстановява истинното библейско определение за любовта.

Но днес евангелските църкви са изоставили това учение и са се върнали към учението на онези, които привидно критикуват (източноправославни и католици) като отхвърлят библейската основа за любовта (Закона) и приемат неоплатонически  и езически вярвания за любовта.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s